По думите на Рамон Гомес де ла Серва – аржентинският писател Маседонио Фернандес е „креолският Кеведо“. По думите на Хорхе Луис Борхес – Маседонио (който настоява да се обръщат към него с първото му име, което е по-необичайно за испаноезичния свят) е Сократ от Буенос Айрес, първият метафизик на града и единственият автентичен аржентински философ. И то главно заради своята жива реч, която Борхес – като един ловък Платон – да пренапише и да трансформира.
По думите на
Маседонио – той самият можел да каже, че е роден от Гомес де ла Серна и че съвсем
скоро след като се е родил Борхес, е започнал да го цитира и възхвалява, и то с
такава липса на свян, че имало голяма опасност твърде скоро самият Маседонио да
стане автор на най-доброто, което Борхес бил написал.
Едва ли съществува
литературен критик, който да отрече, че Борхес създава и разкрасява мита за
Маседонио. И все пак Марсело Балве закачливо заявява, че заради влиянието на
Маседонио над Борхес всъщност Маседонио е човекът, който е измислил Борхес – навярно
спомняйки си прочутото твърдение на Унамуно, че Дон Кихот е измислил Сервантес.
На този фон Маседонио, откривателят на беларте
(съкращение от bello arte, ще рече
„красиво изкуство“), нееднократно и недвусмислено заявява, че отъждествява себе
си с Едгар Алън По. В днешни дни подобен авангарден жест изглежда озадачаващо,
но ако си спомним за космогоничните търсения и мистицизма на Маседонио и ако препрочетем
„Еврика“, чудноватото мистично есе на По, може би ще се доближим с още една
стъпка до завладяващите творчески индивидуалности и на двамата. („Еврика“ до
такава степен запленява Хулио Кортасар, „втория ученик“ на Маседонио, че той
превежда есето на испански, публикува го и го популяризира.)
Странни са
литературните родства, но също така странен е и младежкият дух, който Фернандес
запазва и в последното десетилетие преди смъртта си (Борхес твърди, че
Маседонио е „младата вечност“ и „детинското в мъдростта“. Намерил постоянен дом
за по-дълго време, той се отдава на своята собствена метафизика, на Страстта и
на Изненадата да бъдеш. Необичайно е как въпреки редките и обикновено закъснели
публикации, именити автори като Алфонсо Рейес, Хорхе Луис Борхес, Хулио
Кортасар и Октавио Пас неизменно се връщат към идеите на Маседонио Фернандес (това,
което Гомес де ла Серна нарича „нова архитектура на духа“).
Един от
най-изтънчените ерудити на Латинска Америка, Луис Алберто Санчес, споделя, че
Маседонио е имал „най-нежните сини очи на света“ и усмивка, в която прозира
„контрастната ирония“ на аржентинския хумор, събрана в понятието cachada, близка до кубинското choteo, но различно от чилийското talla или испанското broma (всички тези понятия означават „шега“).
Шегата cachada, особено характерна за района на
Буенос Айрес, е своеобразно надмогване на реалността с малко черен хумор, макар
и той никога да не е насочен срещу конкретна личност. (Санчес добавя: „Никога
не видях Маседонио да се смее, но и рядко спирах да виждам усмивката му.
Усмихваше се без лошотия, с добротия
(може ли да се каже така?)“.)
И явно тази
усмивка непрестанно е съпроводена от облаците дим от „цигарите за отказване на
пушачи“, които Маседонио не отказва. Много от прозаичните и поетичните му опуси
са написани на скъсани пакети от цигари, амбалажна хартия, кибрити и салфетки. В
началото на 40-те „универсалният колумбиец“ Херман Арсиниегас се влюбва в
„Поетиката на хумора“, която Маседонио Фернандес е написал още в края на 20-те,
а перуанският поет Алберто Идалго издава като свое друго негово съчинение по
естетика…
Маседонио „идва от
нищото, за да запълва нищото с нищо“. Опитва се не да предава, а да поражда
усещания. (Санчес добавя, че Маседонио „издига дребния човек и неговото танго
до нивото на трубадурите и техните песни“, „превръща креолската паяда в
платоническия диалог на Буенос Айрес“, „превръща метафизиката в улично изкуство“.)
Хуан Карлос Фоа
разказва: „Един ден Маседонио откри по случайност, както почти всичко, което е
видял, че между многото неща, с които трябваше да се оправя, се намираше и
това, което му пречеше, това, което го правеше неловък. Нарече го „акено“
(буквалното значение на a que no,
което тук е изписано слято, е „нима“ и „защо не“). Какво е „акено“? Това са
всички онези апарати – каза той – чието включване винаги е предшествано от
известно неверие, ще рече запалките, автоматичните химикалки, възлите против
забравяне, препаратите за петна, парашутите, предпазителите на револверите. (Оказва
се, че тялото е главно акено.)
Като носител на
авангардната чувствителност и като идол за по-младите, въстанал срещу аристотеловата
представа за достоверност, самият Маседонио води живот, превърнал се в нескончаем
низ от анекдоти, но фактите са достъпни във всеки справочник: роден е през 1874
г., през 1901 г. се жени за Елена де Обиета (сватбата е съпроводена от стихотворението
„Молба на живота“), имат четири деца и тя умира през 1920 г. (смъртта ѝ е
увенчана от поемата „Елена Белямуерта“). Въпреки че Маседонио успява да си
намери спътница в живота, младата Консуело Бош, до края на живота си почита
паметта за своята съпруга.
Приживе той има
четири издадени книги, но огромното му творческо наследство е разпиляно в
недовършени или постоянно преработвани ръкописи, събрани и подредени в осем
тома от Адолфо де Обиета, неговия син (изданието е завършено чак през 2019 г.,
макар и част от архива да не е включен в него). Занимава се главно с въпросите
на творчеството, реалността, съня и страстта. Като водач на аржентинския
авангард през 20-те години на ХХ век, той експериментира с литературните форми
и бароковите образи. В повечето случаи използва умишлено усложнен синтаксис и
тежък архаичен изказ, пълнен с парадокси и полисемни изрази.
Н.
Т.
Литературен
вестник
