„Памук, стъкло и електричество” на Надежда Радулова

 

Чудно хубава книга... Триединство?

Фадила Нура Хавер, „Да се смея, като умра”

Сборникът с разкази на Фадила Нура Хавер (р. 1956) „Да се смея, като умра” (2005) се чете на един дъх. Въпреки острите си думи, той напомня изящна бродерия с такова великолепие, че не може да се обхване нито с един дъх и поглед, нито с няколко. Историите й са по детски непосредствени и спонтанни, като че неизменна част от самия живот.

В първите три разказа Хавер опипва „границите” на собствената си словесност, търсейки контурите на образите и историите, които напират да се разгърнат, без обаче да се опитват да изградят или обхванат един „завършен” живот; стремежът им е да бъдат прецизен поглед, „разрязващ” претворения живот.

Едва проходилото дете, чиято жестокост и нежност греят еднакво ярко, дава път на завихрящата се пъстра мозайка и окриленото въображение. Самобитният, пресекващ на места изказ, спомага ярките художествени детайли, изпъстрящи персонажите и перипетиите по пътя им, да заблестят още по-ярко и въображението да добие пълен замах в творби като „Блуза от копринен конец”. Не по-малко въздействащи са „Спецификата на цирка на Кемура” и „Духът на Сараево”.

„Да се смея, като умра” не отразява и не отрича, не възвеличава и не принизява смъртта или живота, красотата или грозотата. Разказът неуловимо се вплита и зазвучава ведно с надиграващите се гласове на съзиданието и разрухата, повеждайки читателя след себе си; преводът на Симеон Стефанов и Данаил Стефанов също прави чест на произведението.