Free Fallin'

Мигел де Унамуно - „Живата поема на любовта”, избрани разкази

2011-12-05T21:12:00.007+02:00

Излезе.
„Живата поема на любовта”, избраните разкази на Мигел де Унамуно (1864-1936).
Отне малко повече време, но дори ще има представяне по радиото в петък, около 13 ч., „Артефир” на „Христо Ботев”.
Ще се появи и на панаира на книгата тази седмица.

Summertime sayings

2011-02-24T11:41:00.002+02:00

Нещо за... разноликостта и вярата в чудесата

След вчерашните срещи - очаквани и неочаквани - се сетих,
припомни ми се много силно, за един близък човек,
чието име започва с главно "Г",
но би го написал със скромна малка буква

Понякога боси

2010-12-06T17:15:00.005+02:00

Понякога сме боси, а понякога - по пантофи...
Излезе една чудна книжка... Как да не я споделя?

Страна

2010-04-10T11:56:00.003+03:00

Излезе книжката на Галя и е толкова хубава... (Галина Николова, "От другата страна", стихотворения)

Предпразнично

2009-12-31T11:44:00.003+02:00

Краткост.
How many roads must a man...
:)

Следи в снега

2009-12-19T14:57:00.003+02:00

Съвсем закъснях. Толкова много дни изминаха от концерта… Циганската музика на Теодосий Спасов и други музиканти. ЧУДНИ. Как е възможно да са толкова хубави? На моменти – безметежни, на моменти – дълбоки и замислени, и все пак леки.
Теодосий беше приветлив както винаги. Тъмният му костюм контрастираше с посивяващата коса. Беше по-откровен и отдаден на музиката от другите, а те изглеждаха „по-волни”. Може би защото не „работеха” с уста, може би защото той беше най-прочутият, лицето, което даваше и отнасяше славата… или позорът, според случая. Всички свиреха обтегнати като струни, понякога дрезгаво, в задавен екстаз… Кавал, гъдулка, тамбура… Българският фолклор се преплиташе с източни мотиви.
Неочаквано младите барабанисти съвсем освежиха музиката си със своите сола!
Децата ходеха нагоре-надолу из публиката, а аплодисментите бяха израз на неспирна радост.
Тогава Теодосий посвети последната мелодия на Крикор Азарян, който беше починал същия ден с думите:
- Той ни чака там някъде!...
Същият ден открих, че имам няколко бели косъма в косите и на веждите, после падна сняг и, както каза този голям човек Павката:
- Навън е бяла приказка…

Очи чёрные

2009-12-11T19:32:00.003+02:00

- Очи, черни очи,
шалави, палави!
Що жално гледате,
жално та милнаво?
Продадени ли сте,
или заложени?
- Не сме продадени,
нето заложени,
най ме мама била,
била, посгодила
за Мирчова синка,
за Колю войвода,
пък ази го неща,
неща и не рача.
(Ямболско)

Без носталгия

2009-12-11T11:40:00.003+02:00

Може би твърде леко? Без пари, без особени желания и мисли, крачейки нанякъде през слънчевия ден… Би било твърде много ако старите приятелства бяха така хубави и силни, както преди. Останали са малко.

Пристигане

2009-12-09T13:01:00.001+02:00

Напомняне от В.: „Денят, в който спряхме да тичаме, бе денят, в който пристигнахме.” Дали същото важи за кацането?

Mare

2009-12-02T11:10:00.002+02:00

Mare Nostrum (2008). Jazz.

Mark

2009-12-02T09:09:00.003+02:00

Докосване до нещо радостно. Mark Knopfler, Get Lucky, 2009.

The Who

2009-11-30T09:39:00.001+02:00

Manfred Mann

2009-11-30T09:33:00.000+02:00

Китара

2009-11-29T22:41:00.002+02:00

Един китарист си забрави китарата и също сърцето насред пътя в далечна пустинята.

Къде ли

2009-11-29T19:21:00.004+02:00

Това, което правим за да оцелеем, убива това, което обичаме… (Б. С.) И когато се обърнем назад и почувстваме онази огромна празнота и нужда в нас - опитваме се да построим мост, но почти винаги времето го отнася безвъзвратно, като река, придошла напролет, когато снеговете се топят.

Антонио

2009-11-28T11:09:00.001+02:00

За Антонио Форчионе в Sofia Live Club – 27 ноември 2009 г.
Той не е непорочен и възвишен.
Даже е надменен и комерсиален – във вида си, в действията и в свиренето си…
Но това са само някои от болестите на нашето време.
Виртуоз. Шоу… Той свири дори с малко походно вентилаторче…
А музикантите, с които свиреше, не му бяха равностойни… Имаше го блясъкът, но я нямаше съкровеността! (Както на сцената, така и пред нея… А клубът е великолепен, лъскав, модерен…)
На моменти носталгията придаваше повече дълбочина и истинност на музиката му.
Дали виртуозността замъглява чувствеността на музиката?
Не би трябвало, защото първото служи на второто.
Бях съвсем близо до сцената и за съвсем кратки мигове в мен (в нас!) се „мяркаше” хармония, свързана с желанието по нещо, което преди миг е отминало…
Усмивки и изненади имаше. Парчето, което беше най-добро, беше онова, което беше най-малко подготвено. Billie Jean.

Непознаване

2009-11-28T11:00:00.002+02:00

Бях си казал, че в блога ще събирам само от хубавите неща по света. Лошите и без това ни намират… твърде лесно даже. И ето, че пак задавам въпроси – усещам трудностите при формулирането им, както си говорихме вчера – че някои неща са неизразими с думи. А и не бива… И, може би, отговорите са още по-смътни и неясни…
Нужно ли е да познаваш някого за да го чувстваш близък?
Не мисля, че е нужно.
Но не трябва да очакваш, че дори и най-близките ти ще бъдат открити.
А когато ти липсва тази откритост?... Имаш ли право да я търсиш, да я желаеш?
Да, защото търпението е притъпяване и отлагане на нещо, което е преживяно, дори и само отвътре.

Церемониално

2009-11-28T10:50:00.002+02:00

Препълнен с усещания сядам да пиша отново.
Хубаво е да следвам нишката на писането, да нея изпускам… и едновременно с това да бъда кратък. Макар и сега да не е толкова от необходимост, колкото е решение. И рядко усещам такава недостатъчност на думи.
Благодарение на приятели, успях да гледам в четвъртък японски модерен балет – японската трупа Mademoiselle Cinema.
Беше зашеметяващо. Как ли може да се опише? Започна интерактивно – с японци, говорещи на смешен български, с преднамерено несръчни движения… Музиката се изостряше и на моменти се превръщаше в шумове на границата на търпимостта. Още на петата минута вече бях другаде, но Силвето беше до мен… А човешките тела пред нас се извиваха, размятаха, въртяха, скачаха, навеждаха се… Бяха толкова завладяващо съвършени в самообладанието и френетичността си, че нямаше нужда от звук!
Имаше също екран със съвременни и футуристични образи. Музикалните мотиви и картините се сменяха, а образите и фигурите ставаха все по-дълбоки – като навлизане в бушуващо море, а дъното все повече се отдалечава, но никой не мисли да се връща!..

Неволен опит

2009-11-20T18:22:00.002+02:00

Понякога животът се опитва да бъде „сериозен”… Не вярвам да постига нещо повече от това да бъде „замислен”… и, може би, малко „тъжен”, докато не забързаш ход.

Твърде много питания

2009-11-15T12:11:00.002+02:00

Когато усещаш, че някой се отдалечава… може би е замалко – за да си отдъхне, да си поеме дъх… може би е за по-дълго… Нямаш избор, защото изборът вече е направен… И човек е малко по-заключен, малко по-отдалечен…
Дали е естествено? Случва се често. Човек се научава, разбира, че говоренето помага, но не винаги. Ако не е единият, ще бъде другият, ако не е едната страна, ще бъде другата. Нищо умишлено.
Да, природа е. Толкова е естествено, че не може да бъде спряно – като земното притегляне… Малка част от човешката слабост. И понякога дори вярата не помага. Усмихваш се – и този път не допускаш грешки. Продължаваш по пътя. Може би нещата ще бъдат по-добре нататък.
Стъпка по стъпка идеалите опустяват. Не ги замества безнадеждност, не ги замества безразличие, а неизвестността… Търпението идва твърде късно, а радостта – твърде рано. Добре е да се вгледаш в хубавото – колкото и малко да е.
Какво пееше Брус в Secret Garden? – Това не е свобода, срещу която можеш да противостоиш, защото е естествена. Като ежедневните неща, които започват с „трябва” и понякога не остава време за друго… Остава вярата в приятелството, но искаш да запазиш и вярата в любовта.
А какво да правиш с егоизма и гордостта? Как да ги надмогнеш? Едно и също: просто даваш себе си. Както една чаша може да бъде напълнена само ако бъде изпразнена.

Спокойствие

2009-11-15T12:09:00.001+02:00

В слънчев ден или в дъждовен, в топла вечер или в студена и ветровита – в една прегръдка се събира целият смисъл.

Теодосий и Джон

2009-11-13T10:39:00.001+02:00

Беше един от най-хубавите концерти в живота ми, благодарение на един приятел, който ми писа за да ми каже за него. Колко лесно беше да го пропусна.
Източен (японски) фолклор и български кавал – вълнуващо, необичайно и поетично. Теодосий Спасов излезе – хубав, млад, с няколко посивяващи места в косата, семпло облечен в бяла риза и черен панталон и… просто светеше.
Той превеждаше „на живо” и гласът му беше спокоен и мелодичен. После ми казаха, че докато представял музикантите, разменил местата и сложил себе си и своя кавал накрая – толкова естествено го е направил, че не съм усетил.
Някои от неговите композиции и тези на Джон Нептун бяха написани специално за вечерта. Квартет София също свириха възторжено… После се зачетох и разбрах колко отдавна свирят всички тези хора и колко майсторски владеят инструментите си.

Мермер му камик узгляве

2009-11-13T09:01:00.002+02:00

В мъжкото приятелство има сигурност – и сила понякога има.
А какво е приятелството с една възглавница? Снощи си легнах и тя си стоеше добре под главата ми, напреко на леглото. Събуждам се на сутринта – и беше успоредно, и съвсем в края.

Достоевски

2009-11-09T14:54:00.007+02:00

„Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-светли са звездите, колкото по-дълбока е тъгата, толкова по-близо е Бог.”
„Винаги си мислим за вечността като за идея, която не може да бъде разбрана, като за нещо необятно. Но защо трябва да бъде такава? Какво би станало, ако вместо това изведнъж намерим там само една стаичка, подобна на селска баня, мръсна и с паяци по ъглите, и това е цялата вечност. Знаеш ли, понякога не мога да не почувствам, че е точно това.”
„Да обичаш някого означава да го виждаш такъв, какъвто е искал да го създаде Бог.”
„Много от нещастието на света се дължи на объркване и на недоизречени неща.”
„Какво е ад? Все така съм уверен, че това е страданието от неспособността да обичаш.”
Достоевски
----
"The darker the night, the brighter the stars, the deeper the grief, the closer is God!"
"We're always thinking of eternity as an idea that cannot be understood, something immense. But why must it be? What if, instead of all this, you suddenly find just a little room there, something like a village bath-house, grimy, and spiders in every corner, and that's all eternity is. Sometimes, you know, I can't help feeling that that's what it is."
"To love someone means to see him as God intended him"
"Much unhappiness has come into the world because of bewilderment and things left unsaid."
"What is hell? I still maintain that it is the suffering of being unable to love."
Dostoyevsky

Варненско

2009-11-01T22:26:00.001+02:00

Преди събота бях край морето. Седях на кея, а вълните се разбиваха в скалистия бряг. Четях и гледах. За първи път видях такава мъгла. Настъпваше от север на юг и заливаше брега. Из нея летяха гларуси, рибари и много дребни птички. В морето имаше лодки, които се изгубваха в меките й обятия.
Изкъпах се в морето и вървях по пясъка. Беше празник.

Шетба

2009-10-26T09:04:00.001+02:00

Не му нищо звезда отвърнала,
От жал й се лице замрежило,
Побързала, зад облак се скрила
И през облак сълзи поронила.
(„Шетба шета Марко Прилепчанин” из „Песен за Крали Марко” (1983), Евгений Теодоров)

По джобовете

2009-10-23T13:07:00.001+03:00

Където и да отидем, отнасяме със себе си повече, отколкото мислим. Тези дни животът не е преливаща река, макар и пълноводна и бързоструя, стигнала до равнището, до което можеш да се допреш до нея с длан от брега.

Илюзия

2009-10-10T18:56:00.002+03:00

И при музиката е като при литературата – когато човек свири, той прави мост между най-младото и най-старото в себе си.

Камъче

2009-10-09T16:17:00.002+03:00

По-добре да имаш диамант с драскотини, отколкото камъче без тях? Или по-добре е камъче без драскотини, отколкото издраскан диамант…

Невероятна среща

2009-10-01T10:18:00.003+03:00

Мирск, Полша.

Come by the Hills

2009-09-30T17:27:00.003+03:00

Come by the hills to the land where fancy is free.
And stand where the peaks meet the sky and the loughs meet the sea,
Where the rivers run clear and the bracken is gold in the sun;
And the cares of tomorrow can wait till this day is done.

Come by the hills to the land where life is a song.
And stand where the birds fill the air with their joy all day long,
Where the trees sway in time and even the wind sings in tune;
And, the cares of tomorrow can wait till this day is done.

Come by the hills to the land where legend remains.
The stories of old, fill the heart and may yet come again,
Where the past has been lost and the future is still to be won;
And, the cares of tomorrow can wait till this day is done.

Varo

2009-09-14T11:59:00.003+03:00

Забележителен и сюрреалистичен.
Remedios Varo Uranga

http://www.flickr.com/photos/mirrorimages_jp/sets/72157594569384320/show/

Albert & Audrey

2009-08-28T23:48:00.006+03:00

Two for the Road (1967)

Трубачи

2009-08-10T12:59:00.004+03:00

Гуча revisited. Съвсем не знам как да го опиша, защото изпуснах кълбото на историята и преждата дълго се търкаляше и развиваше. И все още чувам тромпети и тъпани в ушите си, поклащам се в ритъма на танца и пред погледа ми се мержелеят танцуващи хора. Толкова много срещи и усмивки, споделени мигове и истории... Беше по-хубаво от думите и просто трябва да се вкуси, без човек да очаква каквото и да било.
P.S. Отново работя на музика. Толкова години бях изгубил спокойствието, необходимо за това.

Полет

2009-08-06T11:20:00.003+03:00

С утрото соколът отново полита и вятърът среща всяко негово движение!

Опърничаво

2009-08-05T15:29:00.001+03:00

АКО Я СРЕЩНЕ

- Море, колко те люба, девойко, толко се чувай,
Да не те срета пиян теснина,
Пиян теснина, трезен улица!
- Море, ако ме сретеш, юначе, що ке ми чиниш?
Па съм девойче, аз ке си ида,
На мойта майка, на мойо баща!
- Море, колко те люба, девойко, толко се чувай,
Да не те срета пиян теснина,
Пиян теснина, трезен улица!
- Море, ако ме сретеш, юначе, що ке ми чиниш?
Не съм ябука да ме скриеш пазува,
Не съм неранча да ме разсечеш,
Да ме разсечеш, да ме раздадеш
По твоя дружина, по мойте дружки!
- Море, ако те срета, девойко, знам що ке чина!
На гърло носиш ситно герданче,
Ке го соскина, ке го созърна,
Аз ке го чина зърно по зърно,
Зърно по зърно, конче по конче!
- Ако го скинеш, юначе, па ке го сбера,
Па ке го сбера, па ке го нижа,
Па ке го нижа, па ке го носа!

Синьо

2009-07-26T19:38:00.004+03:00

Какво ли си казва небето? Какви ли въпроси задава? Пак си е там, същото невероятно синьо, unbelievable blue.
Очите са сини по друг начин, но това също е синьо, което не можеш да облечеш.
Когато няма знак, когато не се променя, какво трябва да направи човек?
Напомниха ми по много хубав начин, с много искрени думи, че „човек остава сам”, дори и да усеща, че не е така. Това означава, че не носи никого на гърба си, но често собствените мисли са достатъчен товар. А когато нищо не се променя, продължава нататък по-лек.

Jazz

2009-07-22T14:58:00.004+03:00

Liza Minelli - The Capitol Years

Upside

2009-07-19T12:27:00.004+03:00

Вчера цял ден бяхме на планина и красотата и волността не могат да се опишат. И винаги има едно „down”.

Наоколо

2009-07-16T15:48:00.005+03:00

Пътищата на надеждата са толкова игриви понякога, че те карат да се чувстваш изгубен и уморен. Но не спират... И не спират да бъдат красиви.
Pink Floyd - Coming Back To Life

Над покривите и дъжда

2009-07-07T19:22:00.006+03:00

на С

денят е леко дъждовен
но светло и ведро е
плакне небето очите си
всеки прочита
нещо за себе си в него
вижда своите спомени
облачно сиви и бели
и неусетно изгрява
светла и ведра усмивка
кътана там под завивките
дето не може да влезе
вятър с крилете си бързи
скитник летящ слепешката
с ято от птици по пътища
с летни посоки
и покриви околовръст

На път, отново, лудешки

2009-07-05T20:45:00.001+03:00

Толкова много има за писане и за разказване. Толкова много мисли, идеи, обърквания, изкачвания на върхове…
По приказен начин се появи Лорка. Иракли. Песни. Падащи звезди. Морето сутрин рано. Горещите улици.
Бяг през Поморие. Вечерта на брега на морето. Викове „Катя” през нощта.
---
Три дни в Странджа.

Синьо

2009-06-29T10:38:00.002+03:00

Ако в ръката ми се съберат мигове като пеперуди, ще ги пусна на воля!
А вчера със Силвето намерихме на алеята в парка една паднала синя звезда…

Jules

2009-06-28T13:31:00.003+03:00

Това пътешествие май няма да ми омръзне...
А с месец юли ще се срещнем на Иракли.
Queen - Somebody to Love

Захвърляне

2009-06-26T18:25:00.001+03:00

Смесването на небе и спомени е опасно... на вкус.
Прекрачването на границите е само с основателна причина... тогава се смесват места и лица, но винаги можеш просто да захвърлиш всичко.

Из синьото

2009-06-26T18:12:00.002+03:00

...Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.

П. Р.

За науката на Макиавели

2009-06-24T14:50:00.004+03:00

Попаднах на писмо на Макиавели, в което той говори за проучванията си така:

„Когато дойде вечер и се върна у дома, от работа или от местната кръчма, отивам в кабинета си. На прага се събличам гол, сваляйки калните си, потни работни дрехи, и обличам одеждите за съда и за двореца, и в тези по-достойни дрехи влизам в съдилищата на древните и съм приветстван от тях, и само там вкусвам храна, която е за мен и за която съм роден. И там добивам смелост да им говоря и да ги питам за причините за стореното от тях, а те милостиво ми отговарят. И за четири часа аз забравям за света, не зная досада, не помня страх, не треперя повече от смъртта; се озовавам се наистина в техния свят.”

----
‘When evening comes, I return home, from work and from the local tavern, and go to my study. On the threshold, I strip naked, taking off my muddy, sweaty work day clothes, and put on the robes of court and palace, and, in this graver dress, I enter the courts of the ancients, and am welcomed by them, and there I taste the food that alone is mine, and for which I was born. And there I make bold to speak to them and ask the motives of their actions, and they, in their humanity, reply to me. And for the space of four hours I forget the world, remember no vexation, fear poverty no more, tremble no more at death; I pass indeed into their world.’

---
Видях на паметника на Макиавели в катедралата „Санта Кроче” във Флоренция да пише:

Tanto nomini nullum par elogium.
За такова име никоя възхвала не достига.

Tickling

2009-06-23T13:06:00.002+03:00

Навън е толкова хубаво... Направо е светотатство да си стоиш вкъщи. Пускаш нещо да звучи вкъщи и малко след това изхвърчаш да се скиташ по улиците. Просто няма начин... Поздрав, Васи, заради чудесата.
Christy Moore - John O'Dreams

Free Fest

2009-06-22T16:34:00.003+03:00

В събота имаше Free Fest. Беше различно от това, което очаквахме. Една от причините е, че не бях прочел голяма част от текста, с който ме поканиха…
Фестът вече има традиционно място до входа в Южния парк и свои почитатели. Идеята е прекрасна! Хора, които да подарят неща на други хора, да се срещнат с тях, да им разкажат история. Ще участвам с каквото мога при всеки удобен случай и благодаря на организаторите, мисля да се видя поне още веднъж с тях.
Е, имаше и за какво да се критикува. Имаше малко хора, Алекс правеше много от нещата, а Адаша отбеляза, че са дошли много хора, които имат повече нужда да получат внимание, отколкото да дадат.
Нападките срещу либерализма и настоящия ред бяха лишени от контекст, защото Free Fest е според мен е на първо място символ на общуването и чак след това е идейна платформа за обществено-политически промени…
И все пак идеята е благородна, идеална, в нея има дълбок смисъл и човечност, и с още малко замах, вдъхновение, енергия, посветеност… Надявам се думите ми не звучат критично и бих искал да похваля от сърце онези, които са се захванали с това начинание.

SF

2009-06-19T12:41:00.002+03:00

Зачетох се в „Отново и отново” на Клифърд Саймък една малка книга от поредицата „Галактика”. Написана е през далечната 1951 г. (Time and Again, 1951), една година след „Марсианските хроники” на Рей Бредбъри. И двете книги са толкова пророчески, че едва ли ще остареят през близките 100 години.

Roses

2009-06-17T11:01:00.005+03:00

Получих нещо прекрасно, което с благодарност бих искал да споделя...

ROSES

You love the roses - so do I. I wish
The sky would rain down roses, as they rain
From off the shaken bush. Why will it not?
Then all the valley would be pink and white
And soft to tread on. They would fall as light
As feathers, smelling sweet; and it would be
Like sleeping and like waking, all at once!

George Eliot

----

РОЗИ

Обичаш розите - аз също. Бих желал
да са като дъжда, валящ отгоре
като от храст разклатен, а защо пък не?
Тогава долината ще е розова и бяла,
и меко ще се стъпва. Навалял е
пух светъл и пропит със сладост, сякаш
сънят и будността в едно са слели!

Дж. Елиът

Two Friends & Rivals

2009-06-15T14:57:00.006+03:00

Намерих тези цитати на двама изключителни английски писатели, които обичали да спорят:

H.G. Wells was seriously ill and he wrote Chesterton and said: “If after all my Atheology turns out wrong and your Theology right, I feel I shall always be able to pass into Heaven (if I want to) as a friend of G. K. Chesterton. Bless you.”

Chesterton replied: “If I turn out to be right, you will triumph, not by being a friend of mine, but by being a friend of Man, by having done a thousand things for men like me in every way from imagination to criticism… Yours always, G. K. Chesterton.”

---
Кореспонденцията на двама приятели и съперници

Х. Дж. Уелс се разболява тежко и пише на Честъртън: „Ако в края на краищата се окаже, че моята атеология е погрешна, а твоята теология е вярна, чувствам, че винаги ще мога да вляза в Рая (ако пожелая) като приятел на Г. К. Честъртън. Бъди благословен.”

Честъртън отговаря: „Ако съм прав ти отново би триумфирал, но не с това, че си мой приятел, а като приятел на Човека, заради всички онези хиляди неща, които си направил за хора като мен, по всякакъв начин, от вдъхновение до критика… Вечно твой, Г. К. Честъртън.”

Обикновено в споровете им се включвал и Бърнард Шоу.

Пиратски

2009-06-10T13:59:00.002+03:00

Намерих един позабравен писател - капитан Фредерик Марят. Беше потънал в прах, но усетих младежкия пламък в него. Прекарал е голяма част от живота си като капитан на кораб, но се пенсионира и започва да пише. Написва 28 книги.
Ще прочета „Валери” – това е биография на жена с френско име и ми напомня за Валето; ще прочета също „Пиратът”. Заради пиратския дух ще прочета и другите негови книги за пирати.

Over the Moon

2009-06-09T13:34:00.002+03:00

През последните дни получавам много думи на благодарност. Дори и от книгите, които чета... Честъртън например, едно, две, три писма... Не знам как да се отблагодаря!
Благодаря.
Мъдреците спорили, спорили и решили, че дракони няма. Накрая на хълма, където имало само камъни и дори тревичка не растяла, видели лунната пътека, която била в действителност опашката на дракон. (Честъртън)

Година

2009-06-05T12:58:00.004+03:00

Срещнах едно момиче, което иска да пише и има приятели по цял свят. До сега не бях виждал австралийка. През септември Кат тръгва на път от Австралия, минава през Аржентина, Бразилия, Боливия, Перу... Мексико, САЩ... Испания, Италия, Гърция, Турция... Във Флоренция сме били в един ден!
Предстоят Германия, Литва, Латвия, Финландия, Исландия, Канада... Спирка в Аляска... Отново Мексико... И у дома в Австралия през септември. В косите си носи обелка от бразилски бонбон, а историите си текат и се развиват като кълбо прежда.

Hayat var

2009-06-04T10:34:00.003+03:00

Извиквам в мислите си образи от вчерашния филм. „Моето слънце” (Hayat var, 2008). В началото историята нямаше определена посока, а сцените се редуваха без видима връзка помежду си. От един момент нататък повторението, наситеността на образи и изпълването с идеи съживиха филма. Красивите картини и музиката също бяха от значение.
Имаше много хубави сцени, сцени на обич, бунтовни и луди. Разходки по проливите… Накрая самотата беше пречупена от цветове, а тежките вълни на миналото се отдръпнаха. И дори плюшената играчка беше изритана във водата.

Unbounded

2009-06-02T10:44:00.001+03:00

Случи се да чуя Wanderlust и да знам с какво да продължа...
Вървях по улицата и си мислех защо пиша по-малко, отколкото ми се иска. После си спомних, че преди една история да се затъркаля и да се развие, трябва да започне. Началото рядко е провидение, рядко е заслепяващо светло, тъй като сме плашещо съвременни - по-често е скрито, тайнствено, подсмихващо се от храстите. И често идва на път, защото пътят открива най-доброто и най-лошото у човека.

One Wish!

2009-05-27T13:30:00.001+03:00

Каквото и да правиш, понякога се връщаш -
точно на мястото, на което трябва... :)

От вчера

2009-05-26T16:15:00.003+03:00

Искаше ми се да напиша за чудноватия инструмент маримба, на който се изпълни в 14 октави както сръбска музика, така и Й. С. Бах. Вместо това ще напиша за срещата с една учителка от преди 19 години и добротата на децата, техните войни и спомените за това.

Missing

2009-05-11T11:26:00.001+03:00

Понякога хората заминават, понякога се връщат...
Искаше ми се да поздравя един човек, когото срещнах вчера на концерта в парка, сред тълпите, и когото след това сънувах...

Back

2009-05-11T11:22:00.001+03:00

Рим-Париж на стоп.
Повече от фантазия...

Somewhere Else

2009-04-16T10:04:00.005+03:00

Другите места привличат. Една стъпка към някое от тях. Към тихи утрини, които те карат да се усмихваш. Някъде, където няма загубени приятелства, не се бърза и можеш да посрещаш несгодите с усмивка.

Yellow is the color of my true love's hair
In the morning, when we rise...

Freedom is a word I rarely use
without thinking of the time
when I've been loved...

Ос

2009-04-09T10:51:00.002+03:00

Някои църкви нямат прозорци, а празни отвори. Някои нямат дори покриви... Ако ми се прииска да построя църква, то нека бъде къща, която е цялата от прозорци. Така както ми беше подарена ризата на гърба, без да съм я искал.
„Оскар и Лусинда“, 1997

Никос

2009-04-08T12:05:00.006+03:00

Прозата на Никос Казандзакис е внушителна не само по идеите, а и по обема си. Освен романите и пътеписите, той пише над 10 пиеси и много други творби.
Ще изброя най-популярните му романи, като първо са посочени по-ранните от тях. Само някои са излизали на български. Първите две книги са написани още в периода 1905-1909, когато авторът е едва на 22 (26) години. Преводите на български са великолепни.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Психически спазми
Змията и лилията (издаден като „Драконът и лилията“)

Симпозиум
Капитан Михалис
Братоубийците
Александър Велики
Алексис Зорба

Последното изкушение на Христос
Христос отново разпнат
Свети Франциск от Асизи
Рапорт пред Ел Греко

Пролетес

2009-04-07T14:08:00.003+03:00

След онази картинка за душа (душовете) и другата за дърветата и гората, има нещо за пролетните листа...

Баскет

2009-04-07T09:47:00.003+03:00

Понякога дните в града са доста монотонни, дори за разказване.
Тичането е медитация и полет, но нищо не съживява така, както баскетбола. След две години прекъсване, отново.

The Band

2009-04-03T16:03:00.003+03:00

Един състав, който все така не спира да звучи. От „Волният ездач“ насам.

Жизнь, жизнь

2009-04-01T10:55:00.007+03:00

Предчувствиям не верю, и примет
Я не боюсь. Ни клеветы, ни яда
Я не бегу. На свете смерти нет:
Бессмертны все. Бессмертно все. Не надо
Бояться смерти ни в семнадцать лет,
Ни в семдесят. Есть только явь и свет,
Ни тьмы, ни смерти нет на этом свете.
Мы все уже на берегу морском,
И я из тех, кто выбирает сети,
Когда идет бессмертье косяком.

Арсений Тарковский

---

В предчувствия не вярвам, ни в прокоби.
Не се боя от клевети и смях.
Не бягам аз. Тук няма смърт и всичко
безсмъртно е, и твоят страх е грях.
Дали на седемнадесет си или
навършил седемдесетте сега,
реалност в светлина ще видиш
и тъмнина и смърт не ни тежат.
Брегът крайморски стигнали сме ние
и мрежа теглим някои с ята
безсмъртие, когато дойде прилив.

P.S. Опитах се да преведа нещо и ми беше трудно, защото се надцених. Успях да стигна до някъде и поисках да споделя това стихотворение.

Майски

2009-04-01T09:57:00.002+03:00

Добро утро, драги мои, в това объркано-разбъркано време. Днес си припомнях стихчетата на Caribiana и вероятно това е причината да се обръщам към вас с нещо подобно на „здравей, свят“.
Ще напиша и за още един човек. Той ме подсети с песен вчера, че мигът обещава вечност... Хъм, но дали ще спази своите обещания?

И ще се срутят всички векове,
когато имената си узнаем.
Ще кажеш: “Палечке,
небето ме зове!”
А аз: “Здравей!
Приятно ми е, Мая.”

Мая Дългъчева

За руското кино

2009-03-31T10:25:00.004+03:00

Леко професионално изкривяване – в главата ми се появяват класации. Възцарява се ред – поне замалко. Нито една от тях не е „окончателна“ или „завършена“. Всяка от тях подлежи на промяна.
Руското кино е нещо необятно, а аз почти не го познавам. Не съм гледал и достатъчно български филми... Но ще опитам. Ще напиша най-любимите си руски филми, макар и още да не са десет.

Гара за двама (Вокзал для двоих, 1982)
Военно-полеви роман (Военно-полевой роман, 1983)
Печки-лавочки, 1972
Москва не вярва на сълзи (Москва слезам не верит, 1979)
Белия Бим Черното Ухо (Белый Бим Черное Ухо, 1977)
Андрей Рубльов (Андрей Рублев, 1966)

*Картинката е от филма „Иваново детство“ - отново с Коля Бурляев.
Повод за всички тези мисли е „Военно-полеви роман“, който изгледах, вече споменах веднъж и препоръчвам от все сърце.

In green

2009-03-30T11:34:00.003+03:00

- Подаряваш се, когато нямаш нужда от себе си... Когато сам за себе си, сам по себе си, изгубиш смисъл...
- Мога да добавя и панделка.

Хай

2009-03-30T11:32:00.003+03:00

Робърт Хайнлайн е на „ти“ с цензурата. Той е наясно с ограниченията върху творбите му. Не се опитва да прави революции или да преобразява Америка. Затова пише фантастика, затова книгите му говорят за бъдещето.
Той променя „Пътят на славата“, според желанията на редактора си. И преди, и след това често е променял книгите си, но само на повърхността. Запазвал е идеите си и не е спирал да вдъхновява.

Военно-полеви роман

2009-03-29T22:51:00.002+03:00

Гледам един филм. Все още не мога да го изгледам.
Твърде ми е вълнуващ.
С Коля Бурляев. Военно-полевой роман (1983).

Ружа и здравец

2009-03-27T11:00:00.002+02:00

Запей, Ружо, ти си гласовита,
запей, Ружо, теб е блага дума.
Леком пееш, далеко се чуе!
Сама Ружа насред поле била,
сама запела, сама отпевала.
Дочул я Здравец из горица,
па на Ружа тихо си задумва:
- Попей, Ружо, да се надпяваме!
Ти си цвете у мала градина
и се береш за момина китка,
аз съм цвете у гора зелена,
аз съм цвете над всички цветчета;
зиме раста под снегове бели,
лете раста под дебела сянка...
- Ти си, Здравчо, планинец горянец,
азека съм полянка девойка.

(откъс от народна песен)

Преоткриване

2009-03-26T14:58:00.002+02:00

Днес някой анонимно беше оставил в блога ми хубава вест. Благодаря! На онова място, където бях писал за една талантлива поетеса на име Мария Донева.
Оказа се, че има нова нейна книжка със заглавие „Преоткриване на смисъла“.
И толкова ме зарадва това!

И намерих в блога на Пейо Попов едно непознато за мен нейно стихотворение:

Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте

всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.

И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
тя те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…

Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,

да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.

Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.

На какво се надяваш?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…

400-те удъра

2009-03-24T15:49:00.002+02:00

Причината човек да обича Трюфо и една от безбройните причини човек да не забравя за децата.
Носталгия в чиста форма.

The Beatles Forever

2009-03-24T11:16:00.003+02:00

Ех, тази група и свободата да пътуваш с нея!

For No One

Your day breaks, your mind aches
You find that all the words of kindness linger on
When she no longer needs you

She wakes up, she makes up
She takes her time and doesn't feel she has to hurry
She no longer needs you

And in her eyes you see nothing
No sign of love behind the tears
Cried for no one
A love that should have lasted years!

You want her, you need her
And yet you don't believe her when she said her love is dead
You think she needs you

You stay home, she goes out
She says that long ago she knew someone but now he's gone
She doesn't need him

Your day breaks, your mind aches
There will be time when all the things she said will fill your head
You won't forget her

Срещи

2009-03-21T15:52:00.001+02:00

тази нощ снегът беше наоколо
бял свидетел
чието падане
беше заглушено

пролетна нощ
нападнаха ме осем-девет кучета
открито
след вниманието на приятел

имаше още какво да правя
но дори тази битка не е просто спечелена
или изгубена

Mach

2009-03-20T17:22:00.001+02:00

Вчера имах удоволствието да слушам един чешки джаз цигулар и бях в прекрасна компания – Галя и Камен.
Името на цигуларя е Томаш Мах (Tomáš Mach). Той има издаден един дебютен албум, заедно със своята група, но за мен е напълно неизвестен.
Свиреше леко и пленително. Не мога да опиша извивките на мелодиите. Цигулката му звучеше ясно.
Заедно с китариста на групата изсвири дори няколко творби на Астор Пиацола.

Понякога гласът на цигулката беше в дисонанс, понякога с контрапункт в звуците и акордите, които се изливаха и пилееха като със свободна ръка, на воля... Но за тази красива музика не мога да пиша.

Ели

2009-03-19T10:34:00.003+02:00

Срещнах един наистина изумителен човек. Казва се Алиса и може би няма да я видя. Благодаря от сърце на Caribiana, която ми прати линк – с това бяха зарадвани наистина много хора.
Сред наистина многото прекрасни неща, които е написала, е това.

Когато си измислих Дулсинея

Ти вярваш ли във мелниците, Санчо?
Във мелниците, цепещи вселената
на малки безмисловности, обрамчени
с фалшиви вени, Санчо. С празни вени.

Кажи ми, Санчо, беше ли цинично,
когато си измислих Дулсинея
и тръгнах (срещу Тях) да я обичам,
и себе си обичах... като нея?

А чувах нощем, Санчо, във съня си,
как мелниците кълцаха косите й,
в обковната си глупост как я търсеха...
Те, мелниците, Санчо, я съсипаха.

Те, мелниците, Санчо, я погребаха.
С лопатите приличаха на рицари.
С машинна точност целеха. Изтребиха
последната й родственост със птиците.

Те бясно, Санчо, хвърляха скали
в защита на замерените с камъни.
Но... тя не доживя да я боли.
Умря под тежестта да бъде Дамата.

Та, Санчо, днеска не е за поезия.
Тя рухна с Дулсинея. Смляна с мъст.
Кръстато знаме лесно се извезва... но
не всеки кръстоносец носи кръст.

7 февруари 2008

Понякога ми се причува: „Аз искам да напиша днес поема...“, или може би: „Аз искам да напиша днес вселена...“.
Изпълва ме благодарност.

Хъксли

2009-03-18T09:56:00.003+02:00

Зачетох се много. И все така не спирам да съм навън.
Този път обърнах повече внимание на Олдъс Хъксли (1894-1963), който ми се стори наистина революционен – по начин, по който се е бунтувал например Оскар Уайлд преди него.
На 16 години Олдъс Хъксли ослепява за около година и половина, и е почти сляп до края на живота си.
Той мечтае да стане учен или поне да бъде войник през Първата световна война, но тези негови желания няма как да се изпълнят.
Хъксли започва да пише и пише много, пише като пророк. До 1920 г. вече е публикувал три стихосбирки, а през 1921 г. излиза първият му роман Crome Yellow (1921). Следват прочутите Point Counter Point (1928) и Прекрасният нов свят (Brave New World, 1931). В края на 30-те той се насочва към есеистиката.
През 1961 г. къщата му в Калифорния изгаря заедно с всички негови записки и книги, а самият той умира през 1963 г.
Докато четях за нерадостната съдба на този писател, успях да си взема от най-вкусните сладки с боровинки и орехи.

Из

2009-03-16T09:25:00.002+02:00

Последните дни не се случват особено важно. Всеки ден има своите малки чудеса, но те сякаш не искат да порастнат. Повечето близки са далечни, думите им трябва да изминат голямо разстояние за да стигнат до мен.
Прекарвам много време навън, скитам се и мислите ми са скитане, говор, писане и мечти. Без въпроси.
When I reach the place I'm going, I'll be sure you're on my way.

Срещи и несрещи

2009-03-11T11:08:00.016+02:00

Говоря за Изтока и Запада. За първи път тази идея срещам ясно назована, поставена в реален и въображаем план, и изследвана в трудовете и личността на Андрей Бели. Но вчера се подсетих от филма, който гледахме.

Това е „Есен“ (2008) (Autumn, Sonbahar) на турския режисьор Йозкан Алпер (Ozcan Alper). Самият режисьор беше там за да разкаже за творбата си. Благ, мил, внимателен човек. Чертите на лицето му бяха остри, очите му бяха блестящи, а усмивката му – открита и замислена. Изненадах се, че това е дебютният му филм.
Филмът беше смел – по идеи и по изказ. В Турция не е лесно да се прави такова кино, съчетаващо поезията с политическата ангажираност. Още с първия си късометражен филм Йозкан Алпер е можело да бъде даден под съд, защото използва език на странно, местно наречие. „Есен“ е на грузински, турски и арменски.
Запомних много моменти от филма и тяхната музика, природните картини, персонажите и ситуациите. Филмът говореше за „социализма“ като за особена мечта. Впечатли ме изолираността на героите – дори в любовта нямаше близост. Героят беше като от желязо – твърд, но и крехък, защото боледуваше. Напомняше висок и млад дъб, около който момичето се вие като лиана с листата си.

Спомням си също момента, в който вървеше по вълнолома и вълните се разбиваха пред него и над него.
Филмът завърши с музика, леко неадекватни въпроси и търсене „насила“ на паралели с други режисьори.
---

После си спомних за „Срам“ на Салман Рушди. Това е книга, която излезе наскоро в превод на Мария Донева. Чудех се от къде ми е познато заглавието – оказа се, че съм си я взел на чешки.
---
И отново Турция. Пропуснах пътуването до Измир, но вчера научих за някои „езикови прегради“ по пътя. Не знам дали е трябвало да ходя там, но едно от местата, на които принадлежа, е Истанбул.

Добрият дом

2009-03-10T11:46:00.003+02:00

Вчера бяхме на гости на Вели. Срещнахме се и отидохме.
По стълбите имаше цъфнало мушкато. Още входната врата беше пъстра – цялата беше в картинки и рисунки. Целият апартамент беше в рисунки, картинки, снимки, цветя, украса... Стените светеха в приветливи цветове, а библиотеките бяха пълни с добре запазени книги – главно философска и религиозна литература.
Вели ни събра в своята стая и заедно с майка си започнаха да къщуват. Съдовете и приборите бяха шарени, килимът, одеялата, дори думите... В кухнята беше бабата на Вели – като че дошла от приказките, с лека ирония, открити, светлосини очи и бяла коса със забрадка на цветя. Говорихме си за Родопите, от където беше тя. Майката на Вели пя руски песни.
Ястията бяха прекрасни, виното – най-гъстото и меко домашно вино, което съм вкусвал, меденките – домашни, с орехи...
Навсякъде имаше необикновени предмети, светлина и дори в усмивките бяха станали многоцветни.
Толкова добър дом от години не бях виждал.
Когато си тръгнахме, вечерта беше прохладна и ясна. На следващия ден дори човекът с пробитите обувки се усмихваше, а валеше много сняг.

В бяло

2009-03-10T10:16:00.001+02:00

Вечерта вървяхме с Емо през града. И беше топло като пролет. На сутринта валеше сняг – и не само валеше, а се беше натрупал на пухена завивка.
А вънка снежно е и бяло...
После – мислите на Хриска (bird, ясна) и стихчетата на Радосвета (Caribiana). Добро утро, сняг.

Bex & Co.

2009-03-06T09:41:00.010+02:00

Толкова много неща искам да направя, но понякога не успявам дори да ги споделя. Може би първите ми думи в това слънчево утро напомнят мърморене. Мисля обаче да ги накарам да кажат нещо друго, нещо повече, да тръгнат в друга посока.
Много ми се слушаше джаз. И имах хубаво усещане за предстоящото събитие, и сега ми се иска да напиша нещо за него.
Концертът на 5 март беше на Емануел Бекс и компанията му. Събираха се в София, в „Лилавия салон“ на Чешкия център. Включиха се и други музиканти – българи и чужденци. Някои просто излязоха от публиката с инструментите си.
---
Саксофонистът беше слаб, чернокос и млад. Извиваше се около старинния си инструмент като върба, а звуците се плетяха в неразбираем ред (безредие).
Органът на Емануел Бекс също беше старинен и звучеше далечно и приглушено, като тътен, който не знае на къде да тръгне.
А барабанистът – в него също имаше нещо стихийно. Той просто черпеше сила от някъде и я оставяше да се лее през него.
В началото всичко беше толкова объркано, предизвикателно, лудо, непридвидимо. Музиката се разливаше и отдръпваше като бушуващо море от звуци. Трябваше ни време за да „вденем“ поне малко.
Толкова беше ново.
---
Влязох и просто седнах на земята най-отпред, с чаша тъмна чешка бира. След малко на земята седна и директорът на Чешкия център Михаел Поспишил. А концертът се извисяваше все повече и повече. Издигаше се като есенно листо, което е поело нагоре, и стигна до точка, от която не можеше да се върне.
Включиха се Веселин Веселинов-Еко (бас), Димитър Семов (барабани), Михаил Йосифов (тромпет), Вили Стоянов (тромбон), и един цигулар. Саксофонистът на френското трио се оказа също кларинетист. Дойде дори Даниел Шнидер, швейцарецът, който щеше да свири на следващия ден. Той, разбира се, носеше своя алт-саксофон.
Благодаря на Галя, която ми писа.

Олеша

2009-03-04T14:51:00.003+02:00

Искаше ми се някъде нещо да напиша за най-впечатляващия белоруски писател, който съм чел. Името му е Юрий Олеша, той е роден през 1899 г. и умира през 1960 г. - живее и работи в Москва, заедно с М. Булгаков, И. Илф и Е. Петров.
Забраната върху творбите му се спуска през 1935 г., но той вече е прочут разказвач, драматург и романист. Най-известните му творби са „Тримата шишковци“, преведена на български от Атанас Далчев, и разказите „Костилка от вишна“ и „Любов“. Те са кратки и лесно се намират в интернет.
Запомнил съм го с изключително майсторските детайли, които рисува. По-поетичен е от И. Бабел.
Тази година, на 3 март по старото летоброене, се навършват 110 години от рождението му. Странно, че се сетих за него сега.

Последното стъпало

2009-03-04T09:34:00.001+02:00

Дълго пътуване на стоп, невиждани усмивки, несподелени думи и много... вятър по снежните писти, из гората и край изворите.
Прибрах се с песни и шеги.
Четох едно писмо и си спомних за едно разказче на Стивън Кинг - „Последното стъпало“.
Там се казва нещичко за „резервните варианти“ - според мен няма такива, няма чернови, илюзия са, човек просто се пуска.

Пъстро

2009-02-27T09:22:00.002+02:00

Най-голямата самота е тогава, когато си с някого, а той не е с теб. Какво правиш когато ти липсва?
Опитваш се да си спомниш за останалия свят. И понякога, от някой прозорец или през стъклена врата, някой може да ти се усмихне и да ти махне, дори и без да те познава.

Оркестър

2009-02-26T09:35:00.012+02:00

Фотографиите - или както е модерно сега да се казва „фотосите“, са на Елен ван Деелен.
Благодаря на Марина, която ми изпрати картинките и ме подсети, че холандците носят налъмчета.

Бардовете и рока

2009-02-23T21:03:00.006+02:00

Мислех да отида на един коктейл. И нямаше какво да ме задържи. Единственото, което можеше да ме спре, беше „Гологан” – и беше там, появи се.
Независимо дали е заедно с групите „Гологан” (етно-рок), „Субдибула”, „Тутакси”, „Стенли”, „B Complex” (hard rock/alternative) или дори „Пешо & Алкохолиците” (alcoholic rock), Петър Чухов носи радост – ни повече, ни по-малко.
(на снимката, в дясно)

Извън страниците

2009-02-19T09:54:00.005+02:00

Подредих стаята и мислите си (не задължително в този ред). Сутринта ми се присъниха земетресения, но все пак станах за да събудя баща ми. Исках да се изкъпя, но по жилетка се зачетох в една книга - „Играта на стъклени перли“ на Херман Хесе. Четох, четох.... и после я оставих. Не е за мен - „тромава“ е най-слабата дума, която бих могъл да употребя по неин адрес, въпреки че е хубаво написана, и я захвърлих. А трябва да напиша проект за сериозен материал.
Грабнах есетата на Казимеж Брандис „Писма до госпожа Z.“ и те бяха много по-увлекателни. В тях имаше лека ирония и силна правдивост. Езикът им беше завладяващ (вероятно защото преводът беше правен през 60-те), но ми се прииска нещо още по-грабващо. В ръцете ми попадна „Градът“ на Клифърд Саймък, където вместо хората, разумните жители на земята бяха кучетата, а техният живот беше по-естествен.
По пътя към работа минах през Попа и видях кофи с огромни наръчи червени и бели карамфили.
Kathy Mattea - A Safe Place To Dream In

Astillero

2009-02-18T12:06:00.001+02:00

Спомням си една книга, която много ме впечатли, въпреки че не харесвам подобни модерни експерименти. Това беше „El astillero“ (1961) („Корабостроителницата“) на Хуан Карлос Онети. Особена книга, разбъркана, магнетична. Особено финалните страници.
Big Mama Thornton - I'm Feeling Alright

Бард

2009-02-17T10:46:00.004+02:00

Още един бард грее там, много светъл - Пламен Сивов. Отново човек, който е силно вярващ - в каноничния смисъл на тази дума.

Again Paris, Texas

2009-02-17T09:38:00.003+02:00

Paris, Texas заема особено място сред любимите ми филми. По-лесно ми е да пусна него, отколкото някой друг, да покажа него на онези мои близки, които не са го гледали.
Първият път, когато го гледах, бях настинал и имах температура. Беше преди един изпит. И всеки път, всяко гледане ми казва нещо ново, превръща се в ново откритие, говори нещо различно. Отново актьорите се сляха с реалността – всеки от тях имаше нещо необикновено, всеки миг беше необикновен. Те просто по някое време „превключват“ и спират да играят. Започват да бъдат себе си. А думите им – те говорят мъдри неща.
Неизменно, мислех си, това ще се случи. Очаквах с нетърпение нещо в мен също да се пречупи. Дойде сцената с „малкия разговор“ между Хари Дийн Стентън и Настася Кински. За момент ми се замъгли погледът, а после неудържимо се разкашлях Помислих си: „Какво става? Защо сега? Не искам да кашлям...“ И кашлях малко, после затаих дъх и замрях. Бях се разтреперил и вече не бях там. Като алкохолик, който е изпил няколко чаши водка. Настася Кински вече носеше черно, а не червено...
Музиката от филма продължаваше да ехти в мен и след това. Говорихме си с онези малко хора, които бяха дошли... На сутринта музиката още звучеше – но, когато се разминах с едно момче, което ми поиска пари, не му дадох, не знам защо, може би трябваше.

S

2009-02-15T20:17:00.002+02:00

Дойде ред да напиша няколко думи и за един от важните добри духове на София. Това е един бард, който свири късно вечер в подлеза на „Плиска”. Светлокос, светлоок, деликатен. Винаги носи със себе си малко повече сила – за да има за другите, като малка торба с домашни кифлички.
Barry Manilow - One Voice

Meres

2009-02-15T19:52:00.005+02:00

Какво се случи на празника на Св. Валентин? Концертът на Гологан и Балканджи бе пропуснат – не се получи, не ни пуснаха… Бяхме с Гаро и в думите ни надзъртаха спомени, музика, филми, жени… Имаше бира, некачествени късометражки, прекрасна компания и смях… Рози дойде, и Стеф… Потанцувахме.
Спомних си как чудодейно беше да намеря предишната вечер анонимен подарък на вратата си. И на следващата сутрин още един (за втория все още се опитвам да отгатна от кого е, но идеи има…). Среднощно си писахме с един близък човек, който не празнува, но обича много и сам е празник.
Ry Cooder – Southern Comfort

Чай с футуролог

2009-02-15T19:41:00.004+02:00

В малко разбъркан ред днес бяхме във „Фабриката за чай” да слушаме китариста Румен Спасов и флейтиста Кристиян Симеонов. Поканата беше от Марина, а се постарах да поканя още много хора. На сутринта след Св. Валнетин никой не си вдигаше телефона, а аз закъснях и… намерих Сашо там и Марина с нейната малка Лора. Бардът свири класика, етно, Щурците („Футуролог”), The Beatles… Не честитих празника на много хора.
Беше прекрасно когато от публиката се чу тарамбука, маракаси, Лора засвири със звънчета и един човек излезе с устни хармоники.
„Последният милиционер
над Омир слънчево ридае...”
И нещо във въздуха…

Turn

2009-02-13T09:25:00.001+02:00

И ти някак остаря, художнико.

Тарковски

2009-02-12T10:09:00.006+02:00

След еди разговор за Тарковски най-накрая ще се осмеля да кажа две думи за него, не повече. Трудно се решавам да говоря за този толкова обичан режисьор, когото мнозина наричат „най-големия в киното“.

Творчеството му е събрано главно в 7 филма:
Иваново детство (1962)
Андрей Рубльов (1966)
Соларис (1972)
Огледало (1975)
Сталкер (1979)
Носталгия (1983)
Жертвоприношение (1986)

Всеки един от тези филми е необятен свят, който неизменно буди възхищение. Най-много ми допада „Андрей Рубльов“, най-малко ми допада „Соларис“, а „Носталгия“ е единственият, който все още не съм гледал.
„Жертвоприношение“ беше толкова разтърсващ и тежък, че не разбрах много от него, макар да го гледах 3 пъти.
Този пророчески поглед несъмнено, непоколебимо въздейства. Наситеността на идеи и поетичното богатство на тези филми е несравнимо.