вторник, 31 март 2009 г.

За руското кино


Леко професионално изкривяване – в главата ми се появяват класации. Възцарява се ред – поне замалко. Нито една от тях не е „окончателна“ или „завършена“. Всяка от тях подлежи на промяна.
Руското кино е нещо необятно, а аз почти не го познавам. Не съм гледал и достатъчно български филми... Но ще опитам. Ще напиша най-любимите си руски филми, макар и още да не са десет.

Гара за двама (Вокзал для двоих, 1982)
Военно-полеви роман (Военно-полевой роман, 1983)
Печки-лавочки, 1972
Москва не вярва на сълзи (Москва слезам не верит, 1979)
Белия Бим Черното Ухо (Белый Бим Черное Ухо, 1977)
Андрей Рубльов (Андрей Рублев, 1966)

*Картинката е от филма „Иваново детство“ - отново с Коля Бурляев.
Повод за всички тези мисли е „Военно-полеви роман“, който изгледах, вече споменах веднъж и препоръчвам от все сърце.

понеделник, 30 март 2009 г.

In green


- Подаряваш се, когато нямаш нужда от себе си... Когато сам за себе си, сам по себе си, изгубиш смисъл...
- Мога да добавя и панделка.

Хай


Робърт Хайнлайн е на „ти“ с цензурата. Той е наясно с ограниченията върху творбите му. Не се опитва да прави революции или да преобразява Америка. Затова пише фантастика, затова книгите му говорят за бъдещето.
Той променя „Пътят на славата“, според желанията на редактора си. И преди, и след това често е променял книгите си, но само на повърхността. Запазвал е идеите си и не е спирал да вдъхновява.

неделя, 29 март 2009 г.

Военно-полеви роман


Гледам един филм. Все още не мога да го изгледам.
Твърде ми е вълнуващ.
С Коля Бурляев. Военно-полевой роман (1983).

петък, 27 март 2009 г.

Ружа и здравец

Запей, Ружо, ти си гласовита,
запей, Ружо, теб е блага дума.
Леком пееш, далеко се чуе!
Сама Ружа насред поле била,
сама запела, сама отпевала.
Дочул я Здравец из горица,
па на Ружа тихо си задумва:
- Попей, Ружо, да се надпяваме!
Ти си цвете у мала градина
и се береш за момина китка,
аз съм цвете у гора зелена,
аз съм цвете над всички цветчета;
зиме раста под снегове бели,
лете раста под дебела сянка...
- Ти си, Здравчо, планинец горянец,
азека съм полянка девойка.

(откъс от народна песен)

четвъртък, 26 март 2009 г.

Преоткриване


Днес някой анонимно беше оставил в блога ми хубава вест. Благодаря! На онова място, където бях писал за една талантлива поетеса на име Мария Донева.
Оказа се, че има нова нейна книжка със заглавие „Преоткриване на смисъла“.
И толкова ме зарадва това!

И намерих в блога на Пейо Попов едно непознато за мен нейно стихотворение:

Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте

всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.

И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
тя те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…

Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,

да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.

Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.

На какво се надяваш?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…

вторник, 24 март 2009 г.

400-те удъра

Причината човек да обича Трюфо и една от безбройните причини човек да не забравя за децата.
Носталгия в чиста форма.

The Beatles Forever


Ех, тази група и свободата да пътуваш с нея!

For No One

Your day breaks, your mind aches
You find that all the words of kindness linger on
When she no longer needs you

She wakes up, she makes up
She takes her time and doesn't feel she has to hurry
She no longer needs you

And in her eyes you see nothing
No sign of love behind the tears
Cried for no one
A love that should have lasted years!

You want her, you need her
And yet you don't believe her when she said her love is dead
You think she needs you

You stay home, she goes out
She says that long ago she knew someone but now he's gone
She doesn't need him

Your day breaks, your mind aches
There will be time when all the things she said will fill your head
You won't forget her

събота, 21 март 2009 г.

Срещи


тази нощ снегът беше наоколо
бял свидетел
чието падане
беше заглушено

пролетна нощ
нападнаха ме осем-девет кучета
открито
след вниманието на приятел

имаше още какво да правя
но дори тази битка не е просто спечелена
или изгубена

петък, 20 март 2009 г.

Mach


Вчера имах удоволствието да слушам един чешки джаз цигулар и бях в прекрасна компания – Галя и Камен.
Името на цигуларя е Томаш Мах (Tomáš Mach). Той има издаден един дебютен албум, заедно със своята група, но за мен е напълно неизвестен.
Свиреше леко и пленително. Не мога да опиша извивките на мелодиите. Цигулката му звучеше ясно.
Заедно с китариста на групата изсвири дори няколко творби на Астор Пиацола.

Понякога гласът на цигулката беше в дисонанс, понякога с контрапункт в звуците и акордите, които се изливаха и пилееха като със свободна ръка, на воля... Но за тази красива музика не мога да пиша.

четвъртък, 19 март 2009 г.

Ели


Срещнах един наистина изумителен човек. Казва се Алиса и може би няма да я видя. Благодаря от сърце на Caribiana, която ми прати линк – с това бяха зарадвани наистина много хора.
Сред наистина многото прекрасни неща, които е написала, е това.

Когато си измислих Дулсинея

Ти вярваш ли във мелниците, Санчо?
Във мелниците, цепещи вселената
на малки безмисловности, обрамчени
с фалшиви вени, Санчо. С празни вени.

Кажи ми, Санчо, беше ли цинично,
когато си измислих Дулсинея
и тръгнах (срещу Тях) да я обичам,
и себе си обичах... като нея?

А чувах нощем, Санчо, във съня си,
как мелниците кълцаха косите й,
в обковната си глупост как я търсеха...
Те, мелниците, Санчо, я съсипаха.

Те, мелниците, Санчо, я погребаха.
С лопатите приличаха на рицари.
С машинна точност целеха. Изтребиха
последната й родственост със птиците.

Те бясно, Санчо, хвърляха скали
в защита на замерените с камъни.
Но... тя не доживя да я боли.
Умря под тежестта да бъде Дамата.

Та, Санчо, днеска не е за поезия.
Тя рухна с Дулсинея. Смляна с мъст.
Кръстато знаме лесно се извезва... но
не всеки кръстоносец носи кръст.

7 февруари 2008

Понякога ми се причува: „Аз искам да напиша днес поема...“, или може би: „Аз искам да напиша днес вселена...“.
Изпълва ме благодарност.

сряда, 18 март 2009 г.

Хъксли


Зачетох се много. И все така не спирам да съм навън.
Този път обърнах повече внимание на Олдъс Хъксли (1894-1963), който ми се стори наистина революционен – по начин, по който се е бунтувал например Оскар Уайлд преди него.
На 16 години Олдъс Хъксли ослепява за около година и половина, и е почти сляп до края на живота си.
Той мечтае да стане учен или поне да бъде войник през Първата световна война, но тези негови желания няма как да се изпълнят.
Хъксли започва да пише и пише много, пише като пророк. До 1920 г. вече е публикувал три стихосбирки, а през 1921 г. излиза първият му роман Crome Yellow (1921). Следват прочутите Point Counter Point (1928) и Прекрасният нов свят (Brave New World, 1931). В края на 30-те той се насочва към есеистиката.
През 1961 г. къщата му в Калифорния изгаря заедно с всички негови записки и книги, а самият той умира през 1963 г.
Докато четях за нерадостната съдба на този писател, успях да си взема от най-вкусните сладки с боровинки и орехи.

понеделник, 16 март 2009 г.

Из


Последните дни не се случват особено важно. Всеки ден има своите малки чудеса, но те сякаш не искат да порастнат. Повечето близки са далечни, думите им трябва да изминат голямо разстояние за да стигнат до мен.
Прекарвам много време навън, скитам се и мислите ми са скитане, говор, писане и мечти. Без въпроси.
When I reach the place I'm going, I'll be sure you're on my way.

сряда, 11 март 2009 г.

Срещи и несрещи

Говоря за Изтока и Запада. За първи път тази идея срещам ясно назована, поставена в реален и въображаем план, и изследвана в трудовете и личността на Андрей Бели. Но вчера се подсетих от филма, който гледахме.

Това е „Есен“ (2008) (Autumn, Sonbahar) на турския режисьор Йозкан Алпер (Ozcan Alper). Самият режисьор беше там за да разкаже за творбата си. Благ, мил, внимателен човек. Чертите на лицето му бяха остри, очите му бяха блестящи, а усмивката му – открита и замислена. Изненадах се, че това е дебютният му филм.
Филмът беше смел – по идеи и по изказ. В Турция не е лесно да се прави такова кино, съчетаващо поезията с политическата ангажираност. Още с първия си късометражен филм Йозкан Алпер е можело да бъде даден под съд, защото използва език на странно, местно наречие. „Есен“ е на грузински, турски и арменски.
Запомних много моменти от филма и тяхната музика, природните картини, персонажите и ситуациите. Филмът говореше за „социализма“ като за особена мечта. Впечатли ме изолираността на героите – дори в любовта нямаше близост. Героят беше като от желязо – твърд, но и крехък, защото боледуваше. Напомняше висок и млад дъб, около който момичето се вие като лиана с листата си.

Спомням си също момента, в който вървеше по вълнолома и вълните се разбиваха пред него и над него.
Филмът завърши с музика, леко неадекватни въпроси и търсене „насила“ на паралели с други режисьори.
---

После си спомних за „Срам“ на Салман Рушди. Това е книга, която излезе наскоро в превод на Мария Донева. Чудех се от къде ми е познато заглавието – оказа се, че съм си я взел на чешки.
---
И отново Турция. Пропуснах пътуването до Измир, но вчера научих за някои „езикови прегради“ по пътя. Не знам дали е трябвало да ходя там, но едно от местата, на които принадлежа, е Истанбул.

вторник, 10 март 2009 г.

Добрият дом


Вчера бяхме на гости на Вели. Срещнахме се и отидохме.
По стълбите имаше цъфнало мушкато. Още входната врата беше пъстра – цялата беше в картинки и рисунки. Целият апартамент беше в рисунки, картинки, снимки, цветя, украса... Стените светеха в приветливи цветове, а библиотеките бяха пълни с добре запазени книги – главно философска и религиозна литература.
Вели ни събра в своята стая и заедно с майка си започнаха да къщуват. Съдовете и приборите бяха шарени, килимът, одеялата, дори думите... В кухнята беше бабата на Вели – като че дошла от приказките, с лека ирония, открити, светлосини очи и бяла коса със забрадка на цветя. Говорихме си за Родопите, от където беше тя. Майката на Вели пя руски песни.
Ястията бяха прекрасни, виното – най-гъстото и меко домашно вино, което съм вкусвал, меденките – домашни, с орехи...
Навсякъде имаше необикновени предмети, светлина и дори в усмивките бяха станали многоцветни.
Толкова добър дом от години не бях виждал.
Когато си тръгнахме, вечерта беше прохладна и ясна. На следващия ден дори човекът с пробитите обувки се усмихваше, а валеше много сняг.

В бяло


Вечерта вървяхме с Емо през града. И беше топло като пролет. На сутринта валеше сняг – и не само валеше, а се беше натрупал на пухена завивка.
А вънка снежно е и бяло...
После – мислите на Хриска (bird, ясна) и стихчетата на Радосвета (Caribiana). Добро утро, сняг.

петък, 6 март 2009 г.

Bex & Co.


Толкова много неща искам да направя, но понякога не успявам дори да ги споделя. Може би първите ми думи в това слънчево утро напомнят мърморене. Мисля обаче да ги накарам да кажат нещо друго, нещо повече, да тръгнат в друга посока.
Много ми се слушаше джаз. И имах хубаво усещане за предстоящото събитие, и сега ми се иска да напиша нещо за него.
Концертът на 5 март беше на Емануел Бекс и компанията му. Събираха се в София, в „Лилавия салон“ на Чешкия център. Включиха се и други музиканти – българи и чужденци. Някои просто излязоха от публиката с инструментите си.
---
Саксофонистът беше слаб, чернокос и млад. Извиваше се около старинния си инструмент като върба, а звуците се плетяха в неразбираем ред (безредие).
Органът на Емануел Бекс също беше старинен и звучеше далечно и приглушено, като тътен, който не знае на къде да тръгне.
А барабанистът – в него също имаше нещо стихийно. Той просто черпеше сила от някъде и я оставяше да се лее през него.
В началото всичко беше толкова объркано, предизвикателно, лудо, непридвидимо. Музиката се разливаше и отдръпваше като бушуващо море от звуци. Трябваше ни време за да „вденем“ поне малко.
Толкова беше ново.
---
Влязох и просто седнах на земята най-отпред, с чаша тъмна чешка бира. След малко на земята седна и директорът на Чешкия център Михаел Поспишил. А концертът се извисяваше все повече и повече. Издигаше се като есенно листо, което е поело нагоре, и стигна до точка, от която не можеше да се върне.
Включиха се Веселин Веселинов-Еко (бас), Димитър Семов (барабани), Михаил Йосифов (тромпет), Вили Стоянов (тромбон), и един цигулар. Саксофонистът на френското трио се оказа също кларинетист. Дойде дори Даниел Шнидер, швейцарецът, който щеше да свири на следващия ден. Той, разбира се, носеше своя алт-саксофон.
Благодаря на Галя, която ми писа.

сряда, 4 март 2009 г.

Олеша


Искаше ми се някъде нещо да напиша за най-впечатляващия белоруски писател, който съм чел. Името му е Юрий Олеша, той е роден през 1899 г. и умира през 1960 г. - живее и работи в Москва, заедно с М. Булгаков, И. Илф и Е. Петров.
Забраната върху творбите му се спуска през 1935 г., но той вече е прочут разказвач, драматург и романист. Най-известните му творби са „Тримата шишковци“, преведена на български от Атанас Далчев, и разказите „Костилка от вишна“ и „Любов“. Те са кратки и лесно се намират в интернет.
Запомнил съм го с изключително майсторските детайли, които рисува. По-поетичен е от И. Бабел.
Тази година, на 3 март по старото летоброене, се навършват 110 години от рождението му. Странно, че се сетих за него сега.

Последното стъпало


Дълго пътуване на стоп, невиждани усмивки, несподелени думи и много... вятър по снежните писти, из гората и край изворите.
Прибрах се с песни и шеги.
Четох едно писмо и си спомних за едно разказче на Стивън Кинг - „Последното стъпало“.
Там се казва нещичко за „резервните варианти“ - според мен няма такива, няма чернови, илюзия са, човек просто се пуска.