понеделник, 27 октомври 2008 г.

Springsteen Again


Този добър, понякога тъжен приятел често се появява неочаквано и казва нещо. Понякога звучи като предизвикателство, а понякога като изповед.

SECRET GARDEN

She'll let you in her house
If you come knockin' late at night
She'll let you in her mouth
If the words you say are right
If you pay the price
She'll let you deep inside
But theres a secret garden she hides

She'll let you in her car
To go drivin' round
She'll let you into the parts of herself
That'll bring you down
She'll let you in her heart
If you got a hammer and a vice
All but into her secret garden,
don't think twice

You've gone a million miles
How far'd you get
To that place where you can't remember
And you can't forget

She'll lead you down a path
There'll be tenderness in the air
She'll let you come just far enough
So you know shes really there
She'll look at you and smile
And her eyes will say
She's got a secret garden
Where everything you want
Where everything you need
Will always stay
A million miles away

Maeterlinck


Сякаш успях да събера част от мислите си. Думите още ми се губят и ми се иска да си помълча. Чувството е леко пиянско. Нека другите говорят, разменят мнения, споделят позиции...
Подсетиха ме за това, че освен английската литература, харесвам много и френската. Ще се опитам да подхвърля няколко размисли за това. Започвам със стихотворенията на един любим поет, Морис Метерлинк, което за жалост не мога да преведа – опитвам отдавна. Може би някой ден...
Този човек, който пише с такава странна и мистична образност, е посветил много от времето си на театъра и на философията, на мравките и на пчелите. Отбелязвам пиесата „Мона Вана“ и философския труд „Животът на пчелите“. Сега си спомням, че някой го наричаше „поет на мълчанието“.

Sœur Béatrice

A toute âme qua pleure,
A tout péché qui passe,
J'ouvre au sein des étoiles
Mes mains pleines de grâces.

Il n'est péché qui vive
Quand l'amour a parlé,
Il n'est âme qui meure
Quand l'amour a pleuré

Et si l'amour s'égare
Aux sentiers d'ici-bas,
Ses larmes me retrouvent
Et ne s'égarent pas.

***

Et s'il revenait un jour
Que faut-il lui dire?
- Dites-lui qu'on l'attendit
Jusqu'à s'en mourir...

Et s'il m'interroge encore
Sans me reconnaître?
- Parlez-lui comme une sœur,
II souffre peut-être...

Et s'il demande où vous êtes
Que faut-il repondre?
- Donnez-lui mon anneau d'or
Sans rien lui répondre...

Et s'il veut savoir pourquoi
La salle est déserte ?
- Montrez-lui la lampe éteinte
Et la porte ouverte...

Et s'il m'interroge alors
Sur la dernière heure?
- Dites-lui que j'ai souri
De peur qu'il ne pleure...

събота, 25 октомври 2008 г.

Mariza


Концертът на Mariza. Как да го опиша? Беше най-хубавият, най-вълнуващия… Не, беше толкова чувствен и завладяващ. Не, беше толкова изпълнен със свобода…
И все пак това е любимата ми певица. На сутринта съм успял да си възвърна част от думите – мислите ми са още в музиката.
Няколко музиканти, стилно осветление. Излезе Mariza и залата започна да се вълнува като море. Mariza е висока, беше в черно, слаба, светла…
По време на концерта тя разказваше за себе си. Родена е в Мозамбик – баща й е португалец, а майка й е местна.
Беше аристократична и излъчваше сила. Запя и светът се разми – беше отнесен от буря от чувства.
В паузите – каква интелигентна ирония. Говореше на английски, така че да я разбираме. Но повечето разбираха и португалски.
За текстовете няма да говоря. Такава болка и такава радост…
„Какво значение има сърцето?”
Тя искаше да научи няколко думи на български. Думите бяха „бяла роза” и „поли”, като името, което ме разтреперва.
Публиката: възторг, плач, усмивки… Самата Mariza слезе между публиката, пя с усмивка – че хората трябва да се усмихват.
Стоях и не можех да притворя очи нито уста. Не бях там. Бях навсякъде.
Тя пя също без микрофон.
Пя: „Хора от моята страна”.
Primavera.
Светлини, барабани, въздишки. От време на време закачаше музикантите – за перчема, за костюма.
Сашо танцуваше по пътеките, а Емо просто ми каза след това да не говоря.
Такова опиянение – не мога дъх да си поема…

София, 24 октомври 2008

петък, 24 октомври 2008 г.

Rilke


Четох Рилке. Изключително харесвам стиховете му. Това е според мен най-забележителният съвременен поет. Както и да го определят, той е извън жанровете. Жалко, че поезията му е превеждана толкова зле на български. Единствено Гео Милев успява да се доближи до оригинала. Прозата е на ниво.
Надежда дават руските преводи, които се намират и в интернет.
Това е човекът, който според мнозина е отвел езика отвъд неговите реални изразни възможности. Особено в „Дуинските елегии“.
Книгата, която имам, ми е почти открадната: Ahead of All Parting: The Selected Poetry and Prose of Rainer Maria Rilke. Това са преводите на Стивън Мичъл, които са шедьовър.


Sunset

Slowly the west reaches for clothes of new colours
which it passes to a row of ancient trees.
You look, and soon these two worlds both leave you,
one part climbs toward heaven, one sinks to earth,

leaving you, not really belonging to either,
not so helplessly dark as that house that is silent,
not so unswervingly given to the eternal as that thing
that turns to a star each night and climbs —

leaving you (it is impossible to untangle the threads)
your own life, timid and standing high and growing,
so that, sometimes blocked in, sometimes reaching out,
one moment your life is a stone in you, and the next, a star.

***

I am, O Anxious One. Don't you hear my voice
surging forth with all my earthly feelings?
They yearn so high that they have sprouted wings
and whitely fly in circles around your face.
My soul, dressed in silence, rises up
and stands alone before you: can't you see?
Don't you know that my prayer is growing ripe
upon your vision, as upon a tree?

If you are the dreamer, I am what you dream.
But when you want to wake, I am your wish,
and I grow strong with all magnificence
and turn myself into a star's vast silence
above the strange and distant city, Time.

***

I believe in all that has never yet been spoken.
I want to free what waits within me
so that what no one has dared to wish for

may for once spring clear
without my contriving.

If this is arrogant, God, forgive me,
but this is what I need to say.
May what I do flow from me like a river,
no forcing and no holding back,
the way it is with children.

Then in these swelling and ebbing currents,
these deepening tides moving out, returning,
I will sing you as no one ever has,

streaming through widening channels
into the open sea.

***

O Lacrimosa

(trilogy for future music of Ernst Krenek)

I
Oh tear-filled figure who, like a sky held back,
grows heavy above the landscape of her sorrow.
And when she weeps, the gentle raindrops fall,
slanting upon the sand-bed of her heart.

O heavy with weeping. Scale to weigh all tears.
Who felt herself not sky, since she was shining
and sky exists only for clouds to form in.

How clear it is, how close, your land of sorrow,
beneath the stearn sky's oneness. Like a face
that lies there, slowly waking up and thinking
horizontally, into endless depths.

II
It is nothing but a breath, the void.
And that green fulfillment
of blossoming trees: a breath.
We, who are still the breathed-upon,
today still the breathed-upon, count
this slow breathing of earth,
whose hurry we are.

III
Ah, but the winters! The earth's mysterious
turning-within. Where around the dead
in the pure receding of sap,
boldness is gathered,
the boldness of future springtimes.
Where imagination occurs
beneath what is rigid; where all the green
worn thin by the vast summers
again turns into a new
insight and the mirror of intuition;
where the flowers' color
wholly forgets that lingering of our eyes.

***

Silent friend of many distances, feel
how your breath enlarges all of space.
Let your presence ring out like a bell
into the night. What feeds upon your face

grows mighty from the nourishment thus offered.
Move through transformation, out and in.
What is the deepest loss that you have suffered?
If drinking is bitter, change yourself to wine.

In this immeasurable darkness, be the power
that rounds your senses in their magic ring,
the sense of their mysterious encounter.

And if the earthly no longer knows your name,
whisper to the silent earth: I'm flowing.
To the flashing water say: I am.

В лилаво


Събудих се. Усмивката все така беше на лицето ми. Сърцето ми биеше сякаш се готвеше да изхвръкне.
Музиката още звучеше в ушите ми. Стоях на пода пред сцената и пред мен бушуваше море.
Смеховете на онези хора, които толкова обичам, още звучат в мен.
А днес е Mariza.

четвъртък, 23 октомври 2008 г.

Финци & Чапек


Вчерашното представление. Ех, ако можех, щях да го облека в стихове. Ицко Финци, Кирил Дончев, Меглена Караламбова и Жоржета Чакърова. Всички тях виждах за първи път на сцена, а вероятно са изглеждали (почти) така и преди 30 години. Започвам все повече да обиквам „свободния театър“.
Вечерта тръгна с чаша вино, шеги с посетителите, нови срещи и постепенно вълнението ставаше все по-силно. Ицко Финци прочете една своя находчива история (смущаваше се толкова естествено), гледахме снимки и филмчета (о, там едни двама танцуваха танго на екрана и имах чувството, че залата се нажежи до червено от страстта им, от това, че почти не се докосваха...).
После Ицко и Кирил свириха. После дори пяха. После запяха всички. Аз бях в такъв възторг, че само се смеех, смеех се и се бях забравил. Можех да аплодирам и да подскачам на мястото си на техните детски песнички и мъдрости (по приказките на Карел Чапек). Колко е хубаво, когато вечерта извади от джоба си такива изненади.

сряда, 22 октомври 2008 г.

Невъздържано


Нужен ли е такъв огън? Но никой не ги пита.
Има много музиканти, които си тръгват съвсем млади. Не мога да кажа „прекалено“ млади, защото са дали всичко и толкова са бързали. Има жанрове и стилове, които започват и свършват с един човек. Мисълта ми тръгна от Хендрикс и необикновеното – мисля ненадминато – съчетание на блус и рок, но мога да мина през Глен Милър и да стигна до Моцарт, или още по-назад във времето – до Перголези.

понеделник, 20 октомври 2008 г.

Station


Имах навик да свързвам отделни хора и песни. Открих обаче, че хората събират в себе си много повече музика. Песента е по-малко от миг от тях. Когато обикнеш песен и човек, а после остане само песента е някак...

Значения


Какво означава да наложиш истина? Какво означава истина?
Какво означава да отнемеш свобода?
Възможно ли е...
Днес цял ден се питам и ми се струва, че такива въпроси няма, още по-малко такива отговори...
Сега съм стъпил на парченце от земята. Както винаги приземяването беше сложно.
Остана ми смътно да вярвам, че човек може да преценява какво е добро и какво е лошо.

Дивото зове


Какво хубаво заглавие. И “Сияйна зора”, и всички други: Джек Лондон в преводите на Сидер Флорин (който е превел също приказките на Оскар Уайлд).
Иска ми се да добавя нещо за поривите, за стремежа, за това как всеки миг може да те изгори, да бъде смърт и едновременно с това раждане.

Венко каза: Животът се самобалансира. Това е от малкото неща, в които вярвам... А еднорози ще има винаги. Аз също ги виждам, но не хуквам да ги гоня за да придам смисъл на живота си... Да, естествени са и като всичко естествено – умират... Така трябва. И е хубаво, когато се освобождаваш за новото.
Ники каза: Хуквай понякога. Забрави хармонията. Не оставяй всичките да отминат, да отлетят.
Венко каза: Хуквам. Това, че не ти казвам е друго.
Ники каза: Добре, бъди таен, а аз няма да бъда.
Венко каза: Не съм таен, няма нужда просто...
Ники каза: Може би е по-добре да плуваш в бурните води...
Венко каза: Щом така ти е по-интересно, твоя си работа...

(Да, това са силни думи. В тях има упоритост и непримиримост... Това ме изпълни с радост. Бях помолен да не променям контекста. Ех, ирония, тея дни иронията ми изглежда като благословия...)

Как е там?


Днес една приятелка ми писа, изпрати също стихче... В главата ми мигом се завихриха мисли. Още не си бях подредил утрото, а сякаш „вчера“ не е свършило, а „днес“ не е дошло. Въпросът за свободата при хората... Толкова важен, толкова важен и изтъкван отвсякъде.
Двете противоположни мнения:
„Да имаш някого означава да го оставиш да лети.“
„Всеки човек естествено се нуждае да има и да принадлежи.“
Отговорът обаче не е компромис, не е среда. Във всеки миг отговорът може да бъде различен, а откриването му – то е непринудено, неусетно и леко.

неделя, 19 октомври 2008 г.

Сестри


Толкова много се събра последните дни и седмици. Иска ми се нещо да напиша. Нещо повече от обичайните истории. Последните дни разбрах някои неща за себе си. Постараха се да ми ги кажат – за закостенелостта, за ограничеността, дори за принципите. Някои ги казваха тихо, втори ги пишеха, трети ги премълчаваха, а четвърти говореха открито…
В същото време наблизо бяха хората, които обичам. Имаше прекрасни приказки. Чух думи като: „Човек е свободен само когато обича” и „Когато някой е в мислите ти, никога не е прекалено далеч”.
Бях на планина. Изтичах до върха и не бях уморен, не бях дори задъхан. А беше красиво. Мъгла и есенни листа. По косата ми имаше капки влага. Пътят беше мек, кален. Водата от изворите беше студена. Птиците бяха мълчаливи, но есента беше пъстра и топла. Светлината в нея грееше.
У дома е малко „тясно”. Гледам да съм навън, на улиците. Има много да се направи, но ми е объркано. Обикновено знам кое е правилно и кое – грешно. Все още онези покровителки Вяра, Надежда и Любов са наблизо.
Сега звучи Булат Окуджава.

събота, 18 октомври 2008 г.

West

Поглед

Гледам навън. Мислите пак се изплъзват от съзнанието ми. Тези есенни дървета, ширналите се по небето облаци - толкова много красота. Отново исках да пиша за друго, но сега не съм сигурен… Направо мога да кажа колко е важно онова, което е грозно, за да дава живот на красивото. Намират се усмивки, усмивки, времето може да се мръщи, но това не го прави по-малко слънчево. Изпратиха ми лято по пощата. И така просто не остана какво да се напише сега, тъй като не остана тъга. Кръвта е като надиграващите се цигулки вчера.

Тонове

Филми, музика, опиянение (което не е заради домашното малиново вино). Мислех други да ги пиша, но някои известни ни хора тази сутрин се погрижиха всичко да променят. Сега вместо Боб Дилън звучи Liquido – Narcotic.
Сънища, джаз (Ralph Towner), разговори до среднощ…
Преди това концерт с любима музика – много циганска (ще прочета и напиша още за нея). Идва от централна Европа, Карпатите… Даже автограф получих.
Предстои още. Ще се върна тези дни при моя приятел Йехуди Менухин.
Стихове. Три дни чета стихове общо взето денонощно. И слушам музика. Направо изгубих земята под краката си.
Вихрен пише още на първата страница: „не искам кръстът ми да бъде нечий меч или, разпънат между чужди съдби, да скверни възкресението ми.”
А Вики, тя си знае, че е стихия, като пороен дъжд, който вали, лее се и изпълва всичко, и всичко е мокро… Както в онези дъждове, които изглеждат безкрайни. Изливат се и дрехите са отдавна мокри, косата и лицето също, а очите са притворени заради капките.
Две стихосбирки, двама близки, толкова много за споделяне. Добре, че е Стеф, да ме дръпне за опашката.
Не мога да се наситя на прегръдките последните дни.
Сега зазвучава Hold Back The Night на Sinead O’Connor.

петък, 17 октомври 2008 г.

Напряко

Събудих се с песните на Валя Балканска. Беше изпепеляващо чувство. Пречисти ме от колебания и съмнения. Народните песни винаги успяват, дори и когато само ги четеш. Гласовете зазвучават, надпяват се с гайдата и... някак е по-просторно. Спомних си как героите в приказките обуваха своите вълшебни ботуши и прекрачваха цели планини.

Skies

Искаше ми се да напиша нещо за филми. Да се хвана с някоя нишка от киното и да я проследя. Обаче много отдавна не съм гледал нещо ново, от което да ми се завие свят. В кино „Одеон“, където преди ходех всяка седмица по два пъти, не съм стъпвал и аз не знам от кога. Имам прекрасен спомен от „Смъртта на Марио Ричи“ с Джан Мария Волонте, но това беше преди почти половин година, а филмът е от преди повече от 30 години. Година назад гледах „Истината“ на Анри-Жорж Клузо (режисьорът на „Възнаграждение за страха“). Филмът е правен преди 40 години. Фактът, че харесвам старите филми, ме кара да се смея. В неделя ще опитам „Дерсу Узала“ и после? Останали са няколко парченца.

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Отблясъци

Дали да напиша нещо за балета. Или за хипнозата. Или за глада след джаз и стихове. Смисълът малко се губи, а мислите не успяват да ме догонят. Единствено есента и стиховете за нея - но когато си тръгна от работа днес ще хвана пъстрата й ръка и ще се огледаме.

сряда, 15 октомври 2008 г.

Пътища

Ако си дете е лесно да кажеш: "Обичам те". Много пъти. И всичките - от сърце. Времето продължава по стъпките ти.

Вода

Денят беше слънчев, а улиците бяха светли. Пихме вода от една чешма и камъкът на чешмата беше топъл.

Луна

Вчера луната над града беше нажежена до бяло. Гледахме. Отнякъде се появяваха мисли. Беше красиво. Появиха се толкова много неща, които искам да споделя и разкажа. Започвам с това как гледахме луната. Малко хора са гледали така, нали Юг?

вторник, 14 октомври 2008 г.

Тим Бъртън

Напомняне. За този филм. „Голяма риба“...
Ох. Прекрасен, тъжен и красив.
Изпълва ме с мисли и идеи.
Има толкова много красота в него.
И свободата, волнолюбието...
Натъжи ме. Обикнах го. Няма да го забравя. Ще го пазя в сърцето си. Живея с него. Живее с мен. Натъжи ме.
Изплаши ме малко.
Раздялата. Не, не беше тя.
Имаше разбиране. То грееше. Беше като капки роса. Но в тях имаше жажда.
Несподелеността.

P.S. След третото гледане... Започнах да го разбирам - безпаметното му щастие,
авантюризмът, въображението, отдадеността...

Неспокойно

Има толкова неща да се кажат и толкова да се направят. Понякога само музиката успява да проясни мислите.
Имаше бардове. После – усмивки.
Вечерта се унесох с Marvin на Chris Rea. Красива песен. Последва On Every Street на Dire Straits.
Чиста като мляко луна, която се разсипва по пръстите.
Малко поезия за влакове. Среднощно-изненадваща.
Времето навън е странстващо.

понеделник, 13 октомври 2008 г.

Пъстро

Събудих се с усещането, че този път е добър. Толкова добър, че мога дори да ходя по тревата край него понякога. Знам на къде вървя, знам нещо от това, което предстои. Подариха ми няколко неволни усмивки.
„Изгубените сражения могат ли да се превърнат в победи?“ - този въпрос ме вълнува от вчера. Видях приятел. Каза ми: „Още дори не си приближил мястото на сражението. Фронтовата линия е далеч.“
Улиците ми подхвърлиха посока. Залезът в светлия, мек въздух също. Отнякъде – приятелски шепот.

вторник, 7 октомври 2008 г.

Някъде

Улиците... почти не се усмихват и... мълчат.

Заедно

Заклинание. Съвсем проста магия.

Без време

Лятото в един ден.

Стъпки

Не можем да спираме.

Някак

Чудно... Лястовичке, за научаването. И аз не се научавам. Често си спомням думите на М. Булгаков от „Записки по маншетите“: „Не, не ми е ясно... От какво ще се живее?“.
Тези дни един човек ми липсва много, страшно много. Липсва ми все повече от ден на ден. Къде ще му излезе краят? Тичам и плувам, някак всичко стихва в мен. Вървя и слънцето ме заслепява отново – както всеки ден – и жумя срещу него.
Срещам възхитителни хора, които имат малко от походката на рис, които виждат как планините се приближаваг и могат да покачат цяла стара къща на крилете на гълъб. Пихме чай „Вълшебник“. Не свеждам глава, дори в късните часове. Но е някак странно, малко страшно, щастлива мечта и болезнено опиянение.

понеделник, 6 октомври 2008 г.

E


Печелим, губим, научаваме.
Тъга или радост? Все ще се нареди...
The Beatles - I'll Follow the Sun

Загуба

Вчера ме победиха. Разумът и логиката. Пред мен отново поставиха цяла една философия на отчуждението, която действа и на която мога да противопоставя само това, което правя, само вярата си и обичта си.
„Хората са щастливи сами по себе си. Те не могат да бъдат заедно. Срещат се замалко.“
Вероятно затова повечето смислени, умни и любими същества край мен са някак... уморени.
Глупаво е да скривам... Остава ми само това, което се опитвам да правя.

петък, 3 октомври 2008 г.

Стъпки

Първата стъпка е желанието, втората е очакването и може да бъде много хубаво.

На къде

Последните дни бяха толкова изпълнени с вълнения... Направо ми се вие свят. Съвсем съм си изгубил ума.
Вчера много близки бяха далеч, а после се приближиха.
Снощи направих опит да си събера мислите (и думите) и към 23 ч. си пуснах U2 и слушах песните им 2 часа. Ефектът не беше голям. Where The Streets Have No Name.

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

Филми по произведения на Хайтов

„Капитан Петко войвода“ на Николай Хайтов ме накара да потърся други негови филми, защото малко от тях съм гледал. Прочетох и си спомних за това как там „и турците са хора“, и то със своите обикновени радости, неволи, желания и мъдрост.
„Една от най-големите ми радости като сценарист беше, когато чух ученици-турчета, излизащи от една кърджалийска гимназия, да пеят „Петко льо, Капитанине“, споделя Хайтов.

Мълчаливата борба (1963) (късометражен)
Семейство Калинкови (1966) (телевизионен сериал)
Бондарь (1970) (късометражен)
Краят на песента (1971)
Изпит (1971)
Гола съвест (1971)
Козият рог (1972)
Дърво без корен (1974)
Ламята (1974)
Мъжки времена (1977)
Черешова градина (1979)
Капитан Петко Войвода (1981) (телевизионен сериал)
Римска делва (1983) (късометражен)
Орисия (1983)
Куршум за рая (1992)

Ротонда

Взехме си грозде и отидохме замалко в базиликата "Св. Георги Победоносец" (Ротондата) в обедната почивка. Реставрирана е и e много красива. Вероятно има и служби там.

Виждане


Вечерта беше вълшебна.

сряда, 1 октомври 2008 г.

Навън

Понякога човек се изгубва от мечти...

Объркани мисли

Вчера плувах и карах колело. А денят беше изпълнен с толкова много вълнения. Опитах се да напиша обърканите си мисли... Ако не бях уморен, никога нямаше да успея да заспя.
Видях се с Адаша, Павел и Слава. Бях ужасно развълнуван и на сутринта мислите ми бяха все така объркани. И другите срещи на улицата... Чувстваш как те улавя огнен вихър, но не спираш, а бързаш още повече.
Говорехме за примирението, разума и чувствата. Аз моя разум го бях изгубил и вероятно това е причината да изгубя спора. Не ми стана мъчно, а просто следвах вярата си и тя се оказа по-слаба от разума. Макар и попречупена обаче, тя винаги се изправя. Дали с разума е така? Дали, когато го изгубиш, той може да те намери и да се върне при теб? Дали не се уморява да бъде въжето, което те свързва с реалността? Изглежда съм си запазил малко от него.
От значение бяха прекрасното бяло вино и щастието, което ме заливаше.

Дали наистина хората обичат нещастието си... за да имат с какво да се преборят, за да разбират какво е радост? (Това са думи на Адаша. Той после ме поправи и каза, че "някои хора обичат да са нещастни заради самото нещастие" и "нещастието ни помага да оценим щастието си, прави го по-дълбоко". Не искам той да спира.)
Защо вярвам във всички други стихии, но не и в разума? Разумът ми изглежда твърде променлив, преходен, непостоянен, егоцентричен. Причината е, че го приемам като противоположен на вдъхновението и радостта, опиянението и забравата.
А в щастието трябва да има и разум, поне частица разум, за да премахне пречките между човека, другите хора и света. Вероятно. Иначе води до пристрастяване, до живот, където мечтите (и бъдещето) заемат твърде много място. Хората имат предимно своето настояще, но и аз имам слабостта да отлагам.
Страхът е лош съветник. Също като примирението. (Дали голямото щастие е по-истинско от малкото?)