петък, 29 август 2008 г.

Чудене

Колко объркан ден. Стовариха ми се на главата някои неща. И на сърцето. Защо не може всичко да бъде лесно и хората просто да бъдат заедно? Да се радват.
Какво ли мога да направя? С всичкото това неразбиране. Чудно нещо.
Може би да се покача на едно дърво, да се скрия малко.

Crowded House - Don't dream It's over

Carpenter

Come on, come on
written & composed by Mary Chapin Carpenter

Some people remember the first time
Some can't forget the last
Some just select what they want to from the past
It's a song that you danced to in high school
It's a moon you tried to bring down
On a four-in-the-morning drive through the streets of town

Come on, come on, it's getting late now
Come on, come on, take my hand
Come on, come on, you just have to whisper
Come on, come on, I will understand

It's a photograph taken in Paris, at the end of the honeymoon
In 1948, late in the month of June
Your parents smile for the camera in sienna shades of light
Now you're older than they were then that summer night

It's a need you never get used to, so fierce and so confused
It's a loss you never get over the first time you lose
And tonight I am thinking of someone, seventeen years ago
We rode in his daddy's car down the river road

Come on, come on...

Фадо и степ

Вчера беше такъв ден.
Хвърковат и забързан.
Смяхме се с поляците. Изпратих ги за Пловдив. Трябва да дойдат едни хора от Австрия.
Сутринта си говорихме с един много мил човек, изпълващ другите с щастие. Дори врабчетата наоколо не ме разсейваха толкова, колкото смехът и приказките за „Ние, врабчетата“.

Един приятел е качил Кончето. Преди да замине. Говорихме си. Потърсих го и се оказа, че точно тогава е бил „кацнал“ отгоре и не е можел да говори.

Свърших работа и улиците ме поведоха. Трябваше да видя приятел, но незнайно как се озовах на „Раковски“. Цялата улица беше пълна с улични музиканти и беше толкова жизнерадостно и пъстро. Исках да се обадя на всички. Потърсих и Поли.
Пред мен (той обича да прави така) по чудо се появи Емо. И отново – чудесен.
- Нали знаеш за Mariza?
Онемях.
- Да, ще има концерт в София.
Не можех да повярвам.
- Не видя ли плакатите?
Имаше само един плакат.
Толкова се развълнувах... Отново потърсих Поли и всички.
Дори не погледнах плаката, а трябваше (следва по-надолу).

Търсих нещо за ядене, а на улицата двама клошари пиеха и танцуваха нещо между степ и фокстрот.
После отидох до „Люлин“ и видях Стефан. И Еди. Уф, твърде много изпращания. И винаги пожеланията са едни такива – неочаквани, незабравими. Не знам как ми хрумват, как се появяват в мислите ми, какви процеси задвижва в тях този необичаен и скъп човек.

Концерт на Mariza в София (24 октомври 2008)
Дано намеря билети. Това е най-любимата ми певица. Ще мога да видя някои близки, да им се порадвам, ще послушаме музика и глас.
Mariza е най-известната изпълнителка на fado (съдба) през последните години. Португалка с дълбок, прочувствен глас, чиито песни са изтъкани от красота, страст, тъга и болка. Много носталгична, с нещо странстващо, пътешественическо в нея. Когато я слушам се отнасям надалеч. Понякога ми се пише – най-често ми се пишат писма. Трябва да откажа телефоните, тъй като те предават, когатонай-много имаш нужда от тях.

Мисля за един човек, за най-близкия ми човек.

Мисля и за времето.

Mariza

Caravelas
Primavera
Que Deus Me Perdoe

четвъртък, 28 август 2008 г.

Бяг

Хилъри Суонк. Прекрасна актриса. „Момчетата не плачат“. Нейни снимки могат да се намерят навсякъде. Няма да я представям или да я хваля.
Тази снимка – споделям я заради усещането. Обичам да бягам на дълги разстояния, да изкачвам върхове, да ме вее вятър и да ме вали дъжд.
Тя има изключително тяло и не съм виждал някой да бяга така.

Завръщане

Последните дни са посветени на четене, тренировки и къпане с много студена вода. Мисля, че се връщам към себе си.
Прочетох стихове, научно-популярни книги по медицина, „Ад“ на Данте и завършвам един прекрасен исторически роман - „Дойдох свободата да ви дам“, на моя добър приятел Василий Шукшин, автора на „Калина алена“. Обещах си да прочета „Ангели небесни“.
Отворих очи, прегърнах в мислите си, мечтите ми бяха като оплетени в косите ми и бяха също толкова много.
Получих усмивка и „не се страхувай от високото“...
Искаше ми се да напиша нещо сериозно и весело, нещо пъстро, може би малко абстрактно. После открих, че не знам какво е „лично“ и „абстрактно“. Всичко край нас може да бъде лично и абстрактно. Може би затова се отказах преди време и не искам да напиша нито едно стихотворение повече – или е твърде лично, или е твърде абстрактно, или просто заслужава упрек. И толкова обичам разказите.

сряда, 27 август 2008 г.

Планини и морета

В събота пътувам. Ще се опитам да изкача и да мина едни върхове... Въпросът е че имам много голям страх от високото, направо сковаващ. После ще отида до Странджа и до морето. Замалко.

вторник, 26 август 2008 г.

Замалко

Седнах да пиша писмо и се чувствам... като в песен ми е.

За въздушни и каменни лабиринти

Мисли. За нещо, което малко ме тревожи. Просто не е моя работа.
Мога да подкрепя и да повярвам.
И това е всичко.
Когато скъпи, истински, открити хора спрат насред пътя. Когато се примирят, когато се уплашат.

Имаше една приказка (любима), в която героят раздаваше от дните си. Раздаде ги всичките, и последния. Може би трябва да се науча, може би така ще успея нещо да променя. Като в приказка.

Колебания. А може би в тези мисли има егоизъм. Може би така е най-лесно. Може би правя всичко заради себе си, зачитайки само своята гледна точка и своите желания. Не е просто.

Спомних си. „Let go“. Всичко трябва да следва хода си, но въпросът с вярата, с това да направиш нещо, да се стремиш... Може би „Take care“, „Good luck“ е по-добре и „No thinking“, „Standing by your side“, и „Running wild“.

Thunder Road (London, 1975)

Днес в мислите ми се появиха неочаквани мисли. Май за добро. Сутринта бях много сънен, ех. Но ми стигнаха силите да се изправя (10 минути), да правя гимнастика на поляната (30 минути) и да се изкъпя със студена вода (брр). После животът започна... Среща със слънцето, с гората и с книжката в трамвая. Както обикновено пътувах без билет. По улиците вървяха доста хора – зарадвах им се.
Спомних си, че един невероятно скъп за мен човек (Ванката) и още четирима души (близки, близки) имат рожден ден днес. И татко скоро има рожден ден... В мислите ми се появи филмът, който съм гледал над 200 пъти и съм превеждал, харесва ми... После се появи и стихче от любима песен на Брус Спрингстийн, в която се пее: „...остави косата си да се вее на вятъра“.
Знам, че понякога е трудно, но всяко поемане на дъх може да бъде надежда. Дори и да е трудно, човек може да продължи да вярва. Но една такава вяра – истинска, тукашна, човешка.

понеделник, 25 август 2008 г.

Мълчание


Понякога се случва да се уморя от думите. Да замълча, да не искам да говоря, да не знам какво да кажа. Мога най-много да изтананикам нещо.
Как ли човек може да сподели тогава какво преживява? Когато думите са слаби и отразяват твърде много разума.
Може би ключът е да се „пуснеш по течението“ като лодка, да се оставиш да те води всяко усещане и всяко преживяване, да оставиш всяко усещане да бъде открито и свободно.
Tremeloes - Hello World
New World - Tom Tom Turnaround

Lines

Последните дни се разхождах не само по улиците, а и по интернет страниците на много хора. С изненади, радости и тъги. Не очаквах да е така красиво и пъстро. Тези думи сега са някак по-свързани в мислите ми. Преди поглеждах към електронните думи с малко повече пренебрежение, а сега е окриляващо. Wired.

Мнозина са се научили да се разхождат „виртуално“ и има нова красота, но все така скъпо ми е да видя някого, да го срещна дори за миг, а не само по думи и глас... Да, глас, сега си спомних, в петък имах разговор от 10-ина минути с един човек, който се обади неочаквано за първи път и гласът беше... малко плах, неуверен, но много близък.

петък, 22 август 2008 г.

Conf


Както в Алиса. Да бъдеш с някого е да се стремиш към него.
Не може да се опише.
Просто обичаш (това и ти го каза, Хриска).
Не може да се сравни. Дори с огън. Или небе.
Когато вървиш по улицата –
търсиш поглед. Заглеждаш очите на хората.
Когато не можеш да видиш очите –
потърсваш ръцете, а те още по-рядко могат да се видят.
Тогава остава походката… И тя е глас.
Споделяш нещо, изгубваш се.
Усмивка.
Caribou – Melody Day

С шепи

Тананикайки си „Rocket Man“ на Елтън Джон спрях пред витрината на книжарницата. Там видях „Вино от глухарчета“ и неговото продължение (дали?), „Сбогом, лято“. Моят приятел Рей Бредбъри беше дошъл неусетно в деня ми.
Няколко стъпки преди това бях попаднал (плахо) в чудното място, наречено „Dandelion Winery“ и му се бях радвал от все сърце.
Неочаквано пред мен се изправи и едно прекрасно, светло същество, с което си говорехме преди време за същия този любим и омаен Разказвач.
Подарявам ви помничета.

четвъртък, 21 август 2008 г.

Ано

Според мен най-силната епоха в киното, все така с голямо значение и въздействие, са 80-те години. Хубави филми се правят и след това, истории и характери има безброй, но им липсва дълбочина.
Ще си позволя да кажа няколко думи за един много провокативен филм, около който се вдигат скандали, говорят се клюки и се шуми по всякакъв, предимно недобронамерен начин.
Това е „Любовникът“ на Жан-Жак Ано. Забелязах, че съм написал „80-те“, а филмът излиза в края на 1991 г. Идейно той принадлежи на границата между двете десетилетия, но е правен в продължение на повече от 6 години.
Това е от онези филми, които са толкова „високо“, че изобщо не може да се говори вече за „режисура“, „операторска работа“ и „актьорска игра“. Историята следва романа на Маргьорит Дюра, в който се разказва за европейско момиче и нейния китайски любовник. Идеята в основата на филма е за сблъсъка, привличането, разминаването и неразбирането на „Запада“ (тя) и „Изтока“ (той). Филмът е дръзко и много лично преживяване. Еротичните моменти в него са естетизирани, запомнящи се и поразяващи с посланията си, но както например в „Девет седмици и половина“, всеки миг, всеки жест и израз са изпълнени със смисъл. Филм с подобна дълбочина е „Невинният“, последният филм на Лукино Висконти.
В „Любовникът“ се задават въпроси. Филмът е сериозен, красив и тъжен. След скандалите с него главната актриса Джейн Марч дълго не проговаря на режисьора, но с времето приятелството им се излекува.

Разказвачът


Много ми се иска да напиша нещо за приказките. Последните месеци почти не съм писал – говоря за молив и хартия. А толкова обичам приказките и всякакви вълшебни истории. Повече чета, срещам хора, вървя – срещите също са очарователни.
Спомних си за нещо любимо от детството – „Разказвачът на приказки“ на Джим Хенсън. Този човек е успял да запази магията на детството и да й придаде още мъдрост.

сряда, 20 август 2008 г.

П.


Видях я. Не я бях виждал от 4 месеца. Беше дълго.
Прекрасна.
Да видиш някого… е като да го прегърнеш. Да прегърнеш някого е като да го целунеш. Да го целунеш е всичко.
И така.
Винаги.

вторник, 19 август 2008 г.

Разпиляност


Дали има по разпилян човек от мен?
Умението да вярваш и да нямаш посока е много особено...
Тези дни - улици, книги, китара. Поне работата и компютрите са по-неусетни.
Видях един приятел и ми се стори, че прекосих океан. Ще срещна един човек. Ще намеря книга и песен.
Разходка в планината за малини, капини и боровинки.
Писма.
Pearl Jam - Strangest Tribe

Two


Once a friend, always a friend.

петък, 15 август 2008 г.

Гуча

А сега… Гуча. Лудост. Красива. Несдържана.
Тръгнах сам, другите останаха. По пътя събрах няколко души и пътувахме. Пътувахме. Беше дълго и стигнахме чак вечерта с автобус, в който двама тромпетисти свиреха. Няколко дни градът не спа. Всички танцуваха по улиците, пяха, ядоха скара и се заливаха с бира. Половин милион души в селце за 500. Фойерверки и много, много оркестри. Всяка сутрин - три топовни гърмежа в 7.00 ч.
Е, имаше и националистически фланелки и знамена. Движехме с едни французи, канадци, англичани и две българки.
Никога не бях срещал истинско хипи – срещнахме една немкиня от Пасау, Ева. Беше светла, светлоока и светлокоса, облечена в оранжево. До нея имаше табелка „Need Transport For Rainbow”.
Хе-хе, а пътят до дома беше дълъг, извиваше се, стопът куцукаше, а небето беше ясно.
Oleta Adams – Many Rivers To Cross

По небето

Трябва да започна да наваксвам с писането. Толкова много неща се случват и… не успявам. И с писането, и с китарата…
Радостно е, неудържимо. Двадесет години очаквам и мечтая да пускам хвърчила. И неочаквано вчера се случи. Благодаря, Стеф. Беше там. Мечтаех, мечтаех... имаше и още някого, още хора.
Цял ден пътешествие. Сис, следващият път е твой ред.
Ходихме на едно място, където не съм водил почти никого. Имаше извор, долина и поляни. Слънцето беше горещо, тревата беше суха и златиста, а дърветата шумяха като че да бяха задрямали. После слънцето стана милостиво и далечно, докато не дойде вечерта.
U2 – Kite.

понеделник, 4 август 2008 г.

Надежда

Какво означава да си мислиш за някого, понякога с мъничко болка, понякога да надникваш с тревога в бъдещето...
Да се оглеждаш, да виждаш през неговите очи и вътре в себе си да се усмихваш топло, да си тананикаш познати песни...

На път през юли и август

19-20 юли
Прескачам едно пътешествие през Стара планина – има много неща, които не ми станаха ясни. Ще подхвърля само за красотата на река Тъжа и пролома й, за птиците, цветята, скалите и тунелите там... в асфалта на пътя беше поникнал слънчоглед. И за птиците в Поликраище, къщите, махалите, полетата... Стоян се обади да провери дали съм стигнал – беше мило. После за първи път се разхождах из Велико Търново.

2-3 август
Обадиха се приятели. Първо Цецо, после Сашо. Сашо ме посрещна на гарата в Земен. Смяхме се, вървяхме и хапвахме едри, медени джанки. Тръгнахме покрай Струма с Дени, по влаковата линия край високите скали, през гори и поля, мостове и тунели. В един дълъг тунел ни настигна влак. Стигнахме Скакавица и водопада. July щеше да празнува своя рожден ден там. Беше прекрасно – смях и игри. С Гери отидохме до върха на водопада. Край ментовите стръкове пихме вода.
Огънят гореше в далечината. Заспивахме, но беше много мокро.
Тръгнахме рано на сутринта и отново беше път и релси, после полета и... град.

петък, 1 август 2008 г.

Action

Жанрът „екшън“ е типично американска измислица, която обаче намира отзвук в някои английски и френски продукции. Филмите се характеризират с динамично действие и ясно откроени положителни и отрицателни персонажи. Екшънът започва своето бурно развитие с появата на силните, независими герои на киното, повечето от които спортисти. Много от филмите за бойни изкуства са с актьори, които действително са блестящи бойци.
Уловката е, че в тези филми рядко се влага особено дълбок замисъл. Това означава, че зрителите изцяло се насочват към историята, която се разказва, сюжетните обрати, актьорската игра, режисурата, музиката и специалните ефекти (които изглежда стават все по-важни).
За един истински хубав филм обаче е нужно да има "някакъв" по-дълбок смисъл. Нали все пак киното е изкуство, а изкуството не е само зрелище? Необходима е оригиналност, майсторство и може би чувство за хумор.
Тези филми, когато реша да ги пусна, не мога да ги спра.

Най-добрите екшъни ever

Среднощно препускане (1)
Midnight Run (1988)

Умирай трудно (1, 2, 3)
Die Hard (1, 2, 3) (1988, 1990, 1995)

Терминатор (1, 2)
Terminator (1, 2) (1984, 1991)

Рамбо (1, 2, 3)
Rambo (1, 2, 3) (1981, 1985, 1988)

Смъртоносно оръжие (1, 2, 3)
Lethal Weapon (1, 2, 3) (1987, 1989, 1992)

Полицаят от Бевърли Хилс (1, 2, 3)
Beverly Hills Cop (1, 2, 3) (1984, 1987, 1994)

Хищникът (1)
Predator (1987)

Кобра
Cobra (1986)

Батман (1, 2)
Batman (1, 2) (1989, 1992)

Последният оцелял
Last Man Standing (1996)

* Супермен (1)
Superman (1) (1978)

* Десперадо
Desperado (1995)

* Инцидентът
Breakdown (1997)

* Юмрук на закона
Enforcer (1995)

* колебание

Норис


10 реда за Чък Норис. Той – ами... класика е.

Децата сънуват кошмари с Баба Яга, а тя сънува кошмари с Чък Норис.

Те, децата, спят с пижама на Спайдърмен, а той – с пижама на Чък Норис.

Чък Норис е броил до безкрайност – 2 пъти.

Еволюция няма – само списък със съществата, които Чък Норис е оставил живи.

Когато прави лицеви опори, Чък Норис не се оттласква, а вдига Земята към себе си.

Чък Норис е толкова бърз, че може да обиколи Земята и да се бухне по главата.

Чък Норис вече е бил на Марс и затова няма следи от живот.

Чък Норис не носи часовник – той сам решава колко е часът.

Чък Норис не усеща хапещ студ – той сам ухапва студа.

Чък Норис не се бои от тъмното – то се бои от него.

Чък Норис е построил къщата, в която се е родил.

Когато Чък Норис бил малък, му подарили чукче, и така се е появила Марианската падина.