понеделник, 31 март 2008 г.

Музиката тези дни

Днес си писах с една приятелка и ме помоли да споделя какво слушам в момента. Оказа се, че беше изненадващо за самия мен да направя този списък. Ще кажа 7 заглавия, тъй като толкова изброи и тя. Обаче моите май изглеждат объркващо.
Itzhak Perlman – In the Fiddler's House. Страстта едва ли е имала толкова силен израз, както в тези аранжименти на цигански песни.
East Meets West: Ravi Shankar Meets Yehudi Menuhin. Менухин е любимият ми цигулар. Никой не свири моцартовите концерти за цигулка по този начин. Това е музикална среща, която те отвежда на дълъг път.
Хорове на Henry Purcell. Това е спокойна, тържествена музика. Тя извира сякаш от времето, когато хората са били объркани и неразбиращи, което ги е карало да търсят опора в религията. Гласовете са чисти, а текстовете неразбираеми, и все пак извисяващи.
Stan Kenton – Cuban episodes. Джаз с кубински ритми, гласове, инструменти. Гръмък и замайващ. Даде ми го Най и ме плени с тази музика.
Johnny Cash – The Gospel Collection. Джони Кеш, от доста време е любим за мен музикант. Талантлив и разнообразен, той успява да съчетае митичния си ореол със славата. Той има особено отношение към госпел музиката. Не я пее с изяществото на Elvis, но пее ясно и открито, по мъжки. Казва: „Така прогонвам своите дяволи.“
Def Leppard – Anthology. Класика. Рок. Трябва да се подготвя за концерта.
Wynton Marsalis – Carnival. Музика за карнавал, тромпет, оркестър и неудържимият смях на слушателите.

На ръка



Забавлявах се да пиша за този часовник. Най-малката подробност за него е, че отброява минутите наобратно, посочвайки следващия час. Gerald Genta Gefica.

неделя, 30 март 2008 г.

Английски хор


Странна английска вълна. Текстове, песни, хора. Приветливост и сдържаност.
Чух думи, които чувствах, че не искам да чувам, че не мога да разбера и не успявам да премина през тях.
Забравих да погледна към залязващото небе.
Обади ми се приятел и ми каза за един концерт – английска хорова музика.
Чух думи и още повече – гласове, които не очаквах.
Дълго напомняне. Сред иконите на криптата на „Александър Невски”. Там се лутаха смехове и глъч.
Феномен: залата беше препълнена – както и галериите и всички театри и концертни зали напоследък.
Децата бяха с ветрилообразни яки и виолетови дрехи. Искрящи, чисти, наивни погледи, синеочки и миловидни лица. Имаха ясни гласове, изпълнени с обич.
Диригентът беше въодушевен. Човек от Англия, усмихнат, усмихнат. Ave verum.
Пяха дори на старобългарски.
Взех си диск с автограф. В мен звучаха тези гласове. Или по-скоро горяха – защото бяха будни и устремени. Свободни, а не затворени у дома.
p.s. После пак се смяхме и пяхме The Beatles.

петък, 28 март 2008 г.

Чет


Това е любим, любим музикант, тромпетист.
Chet Baker. За него също важи:
"Ако питаш какво е джазът, никога няма да разбереш...".
Chet sings sometimes.

Поглед

Вчера ме накараха да се ослушам, да вдгина поглед, да видя напъпилите дървета. После един човек щастливо ми сподли, че това е първто, което се вижда. А на мен мислите ми се разрошиха от вятъра.
Забавно беше и друго. Отидох да купя една книжка - приказките на Оскар Уайлд. Бяха свършили, както и много други. Може би повече хора разказват сега?...

четвъртък, 27 март 2008 г.

Две мечки и още

Eх, че любопитно...


p.s. Днес с двама души в един и същи миг мислехме едно и също...
веднъж: за една песен на Майкъл Джексън;
втори път: една приятелка ме намери в секундата, в която помисли за мен;
трети път: любима приказка - "Студеното сърце"...
И продължава...

Стоедин


Днес се залутах и губих в едно магазинче за приказки...Беше прекрасно и дори - видях онази книжка, която Емо ми даде:"Приказка за Стоедин"! Преиздали са я! Това е най-хубавият приказен роман, наистина.

Истории с пешкир

А как това ми напомни за великолепния разказ на Михаил Булгаков “Пешкир с петел” - това е отделен въпрос...

The bath was very refreshing; but I should have enjoyed the whole
thing much better if they had provided me with something more
suitable to wipe upon than a thin linen sheet.
The Germans hold
very curious notions as to the needs and requirements of a wet man.
I wish they would occasionally wash and bath themselves, and then
they would, perhaps, obtain more practical ideas upon the subject.
I have wiped upon a sheet in cases of emergency, and so I have upon
a pair of socks; but there is no doubt that the proper thing is a
towel. To dry oneself upon a sheet needs special training and
unusual agility. A Nautch Girl or a Dancing Dervish would, no
doubt, get through the performance with credit. They would twirl
the sheet gracefully round their head, draw it lightly across their
back, twist it in waving folds round their legs, wrap themselves for
a moment in its whirling maze, and then lightly skip away from it,
dry and smiling.
But that is not the manner in which the dripping, untaught Briton
attempts to wipe himself upon a sheet. The method he adopts is, to
clutch the sheet with both hands, lean up against the wall, and rub
himself with it. In trying to get the thing round
to the back of
him, he drops half of it into the water, and from that moment the
bathroom is not big enough to enable him to get away for an instant
from that wet half. When he is wiping the front of himself with
the
dry half, the wet half climbs round behind, and, in a spirit of
offensive familiarity, slaps him on the back. While he is stooping
down rubbing his feet, it throws itself with delirious joy around
his head, and he is black in the face before he can struggle away
from its embrace. When he is least expecting anything of
the kind,
it flies round and gives him a playful flick upon some particularly
tender part of his body that sends him springing with a yell ten
feet up into the air. The great delight of the sheet, as a whole,
is to trip him up whenever he attempts to move, so as to hear what
he says when he sits down suddenly on the stone floor; and if it can
throw him into the bath again just as he has finished wiping
himself, it feels that life is worth living after all.

Excerpt from “Diary of a Pilgrimage” by Jerome K. Jerome

Мост за Никъде

Bridge To Nowhere Built


Sep 22nd, 2007 by Alex

ALASKA- A Bridge leading to absolutely nowhere has been completed. The bridge took over 5 years to go using about 100,000 workers.

The bridge supposedly leads walkers to the wild land of Nowhere, but for the moments witnesses can not be found – probably because there are supposed to be a world of mystical creatures. Thousands are reported to have attempted to get to the other side.

“The bridge really leads you to nowhere,” Brian Gates, one of these enthusiasts, said. “I walked for almost two weeks straight, and I couldn’t see anything as far as the horizon.”

“I took my helicopter for a ride to see where the bridge goes and I couldn’t get to the end after several hours,” Jof Joer said.

The U.S. government claims that they had no part in funding the massive project that totalled 5 billion dollars to make. However, the authorities are under fire for spending tax payer’s money on a useless bridge.

“We pay so many taxes each year and what does the government do with it? Build a useless bridge that leads to nowhere”, Jop Francis complained.

Out of all the controversy, there is one person that claims to make it to the other side.

“I walked for days without rest. Finally I saw the end of the bridge. I ran to the end, and it was a whole different dimension. The grass was all purple, and the sky was stormy violet. I suddenly had a great urge to fall asleep. I slept on the grass there, and when I woke up I was home again”, Jason Cookie claims.

http://www.usmansworld.com/bridge-to-nowhere-built

Не съм предполагал, че ще цитирам с такава радост.

Впечатления

Веднъж гледах албански филм. Беше впечатляващ. Напомняше това...

Perlman

Намерих много от себе си в музика, една такава, тип wandering spirit и wondering spirit, циганска.

По канадски


Джеймс Оливър Кърууд успя да напише много книги. Любими ми станаха "Долината на мълчаливите" и "Гризли".

сряда, 26 март 2008 г.

Полярно

Днес се озовах в блога на един човек. И толкова се зарадвах. Най-малкото - там имаше две бели мечки. Толкова обичам тези животни. Попитаха ме защо и - не мога да кажа. Само - издържат на студ. И обещах (на себе си и на този непознат човек) да намеря начин да му изпратя любимата си снимка...

Благодаря... И за тези толкова хубави думи... наоколо. Имаше толкова много въпроси, че се изгубих сред тях. От вълнение оставих само няколко думи и забравих да напиша: "Миналото не може да се върне, бъдещето е незнайно... А настоящето е подарък". На анлийски звучи още по-хубаво: "The present - it is a gift...".


понеделник, 24 март 2008 г.

Дъга*

Дъждът пречисти града от сивотата и ежедневието. А дъгата му даде светлина и запали огън, който отдавна не бе горял. Хората се обаждаха един на друг за да се накарат да погледнат нагоре.

*Колко обикновено заглавие, колко обичаен пост - сигурно всеки втори човек е пожелал да сподели мига в блога си.

С вятър


Хубаво е да бъдеш на път или с някой верен и добър приятел, на когото можеш да разчиташ, или с някой почти непознат. Издава те радостта в погледа и пролетната усмивка.

Снощи се залутах и ми се стори толкова хубаво да не разбираш нищо. Очарователно пътешествие – тръгването, откриването и връщането са все добри.

Беше вятърно и лунно. Вятърът така шумеше, че трябваше да изляза на балкона за да се порадвам на безсънната нощ.

петък, 21 март 2008 г.

Непрочетено време

Зачетох се в Стратиев.

История.

Великолепна просто.

Както ми говореше преди много години за него моят съученик и приятел Боби.

Денят изтляваше по клоните на дърветата. Слънцето трябваше да залезе към седем часа, но сигурно щеше да го стори по-рано, заради върлуващите по небето облаци. Цветовете бяха пролетни – като на цветовете на събуждащите се дървета.

Не бях забелязал, че по много от презимувалите дървета, все още имаше сухи листа. Слънцето обичаше да се заравя и в тях.

Излязох и се заскитах. По пътя видях плодови бонбони и взех две големи торби. Замалко се качих на трамвая. Почерпих няколко пътника и една възрастна жена ми помогна да прибера бонбоните. Ръцете ми бяха заети и когато тръгнах да слизам пред мен един дребен възрастен човек заговори едновременно свенливо и настоятелно: „Дайте път. Моля, дайте път...“ и ме ескортира до изхода.

Мартенски


Вчера пролетта дойде и беше пъстра, с цветя в косите. Донесе ми стихче на Валери Петров, ръце, мокри от дъжда и пълни с цветя, и чаша чай с мед. После в съня ми имаше странни листа и шишарки – фотографии, които събуждаха погледа. Имах чувството, че съм котка, покачила се на много висок клон на цъфнало дърво. И не съм поискал достатъчно да сляза на земята.

четвъртък, 20 март 2008 г.

Звезди и сняг


Снощи тичах дълго. Имаше сняг и кал. Носех бял анцуг, беше студено и се сливах напълно с парка.

Тичах и очаквах нещо да се случи. На следващия ден беше пролетта.

Задъхах се, после се затичах още по-бързо. Не исках да спирам.

Спомних си, че това, което спира и задържа всеки, е най-често в него.

Спомних си, че когато вали, трябва да вали като из ведро. Както в песента на Elvis: When It Rains, It Really Pours.

Спомних си, че така трябва да бяга човек, до последен дъх. Не само да бяга от местата и мислите си, а да се стреми към тях. Нужно е да повярваш, да мечтаеш и да не се замисляш.

Някъде там отвъд облаците живееха хора като звезди. Те имаха безметежно щастие, но гласовете им бяха тихи. Нямаше нужда да ги издигат.

Един приятел ме помоли да му разкажа приказка за звездните хора. Сега ми е смешно - в тази приказка щеше наистина да има звездни хора. Но в сърцето й щеше да има някой по-малко звезден, като отронена от небето звезда. Тя щеше да пламти дори повече от другите, защото щеше неспокойно да търси.

вторник, 18 март 2008 г.

Семейства


Видях едно семейство. Мъж, жена и дете. Мъжът беше засмян. Побелял. Бяха разделени с жената, но той не го мислеше сега, с огромната си тъга и болка. Лицето му грееше заради усмивката и бялата брада.


Видях още едно семейство. Младеж, девойка и дете. Бащата беше приветлив, а детето беше жизнерадостно. Изглеждаха щастливо и задружно семейство. Жената беше много красива, но сега нещо в нея беше изгаснало и сякаш се беше изгубила. Неочаквано беше сбъднала много от мечтите си.

Пролетни спорове


С една приятелка си говорихме за пролетта. За това, че човек не бива да забравя да държи очите си отворени.


Така си мислех, защото дори да забравиш да се оглеждаш – то пролетта ще те намери, ако очите и сърцето ти са отворени.


А да забравяш не е толкова лошо, защото тогава можеш да откриеш нещо отново. Във всеки миг и във всеки човек можеш да намериш красота и добро, които си забравил.


Научаваш се да радваш и без да си забравил.


После, без някой да те пита, обичаш.


Спорим отново, но все пак се разбира, че една обич може да засенчи всичко останало.


Тогава изобщо не става въпрос дали помниш или забравяш, а времето може би ще реши дали е правилно така.


Времето не е много, но ми се искаше пътищата между хората да не бяха толкова дълги.


Получих стихче за приятелството от човек, който се появява понякога в живота ми. И си разменяме по няколко шепи свобода, приличаща на боровинково вино.

събота, 15 март 2008 г.

Петъчен залез

Вчера залезът беше толкова прекрасен.
Излязох от работа. Дълго бях останал там. Излязох и въздухът ми замая главата. Беше започнало да се смрачава, но цветовете наоколо носеха светлината на деня. Забързах по улиците и не спирах да се оглеждам. Развълнувах се от хората навън и ми се прииска да намеря някого, на когото да посоча залезът, преди да се е стопил. Бързах и събирах парченца от залеза и се опитвах да ги раздам. Спомних си, че доброто не трябва да остава скрито. Трябва да бъде споделено, да бъде дадено – за да диша. А нямаше време, търсих и не успях, но само тази вечер.


Глава 13

Първото послание на апостол Павел към Коринтяните

2 И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да преместям, а любов нямам, нищо не съм.

4 Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, 5 не нагрубява, не търси своето, не се раздразня лесно, не държи сметка за зло, 6 не се радва на зло, а се радва с истината, 7 винаги пази, винаги вярва, винаги се надява, винаги издържа.

Цитати

Много са малко цитатите, които заслужава да бъдат повторени. Повечето от тях са песни или стихове.
Историите се разказват сами и по-свободно. Стига човек да вярва... Иначе цитира - когато е неуверен.
Ще бъда сдържан и много рядко ще казвам цитати. И ще се старая да са на български.

петък, 14 март 2008 г.

Памет

Какво означава да помниш и да забравяш? Последните дни отново се заскитах и залутах по улиците. Бях забравил много от тях, въпреки че често ги извървявах. Наред с отхвръкващия, зачервен ден си припомних много от очарованията им. Сега те бяха докоснати от перата на изгасващата светлина.

После денят реши да ме загърне в чужда цветна мантия, просто ми я подхвърли, като че от гърба на друг човек. Този човек беше една моя позната.

Смрачаваше се бързо и скоро се запалиха уличните светлини. Гласовете ни разкъсваха нишките на градската тишина. Вече не забелязвах, че много хора се прибират с наведена глава у дома - тъй както гълъбите се скриваха в камбанарията на църквата и чакаха утринния камбанен звън.

Тогава денят ми припомни още нещо. Припомни ми тъгата, която ме следваше. Така както ни намира радостта, както ни изненадва обичта, така ни догонва и тъгата. Но и нея не бива да забравяме...

Можем да открием красотата и доброто във всеки миг, без да ги помним. Те разцъфтяват свежи и нови. Така преоткриваме денят, нощта, радостта и тъгата. Някак с усмивка.


Едно момиченце чуло как по телефона баща му се обадил на майка му. Той бил в друг град, който може би се казвал Тиса.

- Тиса е все така красива. Както преди много години, когато бяхме там...

После майка му плакала дълго. От очите й се изляла много вода... Но момиченцето вярвало, че плаче не от тъга, а защото е красива, както преди много години...

понеделник, 10 март 2008 г.

Опит за превод

Пинк Флойд - Искам тук да си ти

О, мислиш, че различаваш Рая от Ада,
синевата от болката.
И зелени поляни от студени, стоманени релси? И смехът от притворството?
Можеш да различиш?

И дали не продаде герои за призраци?
Въглени за гори? Топъл вятър за хлад?
Студ удобен за миг на промяна? И дали промени
разходка покрай войната за роля позната?

Колко искам тук да си ти.
Две души сме само плуващи в този аквариум
с всяка година,
все еднакви земи. И какво се откри?
Страхът от преди,
искам тук да си ти.

***

Pink Floyd - Wish You Were Here

So, so you think you can tell Heaven from Hell,
blue skies from pain.
Can you tell a green field from a cold steel rail? A smile from a veil?
Do you think you can tell?

And did they get you trade your heroes for ghosts?
Hot ashes for trees? Hot air for a cool breeze?
Cold comfort for change? And did you exchange
a walk on part in the war for a lead role in a cage?

How I wish, how I wish you were here.
We're just two lost souls swimming in a fish bowl,
year after year,
running over the same old ground. What have we found?
The same old fears,
wish you were here.

неделя, 9 март 2008 г.

събота, 8 март 2008 г.

Скитане

Защо отново ми хрумват смешки за дрехи? Толкова е удобно да се скриеш зад външността си.
Чудя се за онези хора, които изписват и изрисуват кожата си. Дали губи от красотата си, дали печели?
Една приятелка ходи облечена в червено. По качулката на якето й има дори червени пера. Днес я срещнах и се смяхме от сърце. Имаше рокля, която беше с нарисувани длани в различни цветове. И едни весели блузки.
Говорихме си за приказки. Нали, Вяра? За тичане... Толкова искам да тичам, това е почти като да летиш.
Прочетох пощата си и имаше пожелание за "слънце".

Плакати

Смешка с ризи

Нови цветни викове

Отстъпи от бялата риза и добави цветен заряд към гардероба си като използваш тези цветове в твоя моден репертоар. Все пак имай предвид, че добавяйки цветове по никакъв това не означава, че на мъжът е разрешено да носи розова риза. Тя е изживяла времето си и няма да донесе и минута повече слава на мъжа, който носи този глупаво изглеждащ цвят.

Класическо синьо
Ризата с този цвят позволява гъвкавостта, но не и комичността на бялата риза. Класическото синьо най-добре успява да запълни празнотата между официалното и неофициалното, използвайки само начина, по който го носиш. Съчетай го с червена вратовръзка и си готов за политик. Тъмно сива или черна вратовръзка ти придава изисканост и сила. Събери синьо и синьо, например с ярко син костюм и вратовръзка, и бъди като човек от континента, или остави ризата разкопчана и бъди с небрежен, модерен вид. Накратко, това е ризата, която трябва винаги да вземеш със себе си, когато отиваш вън от града.

Сиво
Този мрачен цвят изпреварва по сериозност класическото синьо, защото прави по-сдържан всеки костюм или спортно сако, към които е прибавен. Ако си помислил, че черен костюм с три копчета изглежда остро с класическо синьо, няма да си на мястото си докато не сложиш тази сива риза от Ted Baker. Металически черните копчета ти позволяват също да носиш тази риза със старателно изгладен чифт черни панталони и модерни обувки половинки с връзки, които да добавят привкус на небрежна елегантност.

Черно
Най-подценяваният цвят риза е черният. Няма друг цвят риза, който да ти разрешава да носиш джинси, бежови панталони, сака и смокинги и винаги да ти изглеждаш по най-добрия начин. Между другото, разреши й да я носи на следващата сутрин, докато й приготвяш закуска, и ще се чудиш защо си носил бяло през всичките тези години. И все пак тази риза е създадена да бъде носена със също така черна като въглен вратовръзка, с модерен сив костюм и черни обувки с катарама.

Бледо мораво
Добре, нека да е ясно: бледо моравото не е розово. Единственият случай, в който мъж може да държи в ръцете си розова тъкан е когато помага на жена да я свали от себе си. Схвана ли? Добре. Сега обратно към захванатата тема. Това е перфектният пастелен цвят за риза и всеки мъж трябва да има поне една такава в гардероба за момента, в който неусетно да направи по-ярко някое събитие. Сега, още веднъж, и този път всички заедно: бледото мораво не е розово. И в този случай това е от Zegna, който го прави много, много добре.

Случи ми се да превеждам този текст. Беше весело. Толкова много ми се иска да разказвам за хората, за срещите, за пътищата. Само... време не остава, само музика, само цветя. Сега. Звучат Carpenters.

сряда, 5 март 2008 г.

Звучи

Музиката сега: песни на Bruce Springsteen, Sinéad O'Connor, Cowboy Junkies, Bob Dylan, Simon & Garfunkel, Joan Baez. Неща, които си тананикам, но рядко помня.

Дневник

Сега е твърде късно. Сбогом.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
(Аз избледнял съм. Твърде много.)
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта. И аз. И ти.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор...

Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.

Гео Милев

Наниз от места


Ден първи

Спомням си груба ръка, която държи броеница с кехлибарени мъниста. Пораснах сякаш за един ден и видях, че същата тази ръка можеше да държи брадва или да помилва цвета на цъфнало дърво.
При първият ми опит да проходя тази ръка ме задържа да не падна. При последния – ме шляпна да забързам. Беше от неудовлетвореност и вълнение. Измина време от тогава, но силата и болката, които се бяха събрали в тази ръка се отпечатаха и върху мен.
Селото се казваше Савин и имаше българи, помаци, турци и цигани, бяха различни, но никой не злословеше зад гърба на другия.
Събираше ни опитът, годините, които бяхме прекарали заедно, и нашето място. Това бяха домовете ни, които се виждаха от родопските върхари като потъмнели медни монети на длан.
Песните в селото ни си приличаха, макар да бяха на различни езици, защото радостите и скърбите бяха най-обикновени.
Съселяните ни можеха да се обърнат и да видят началото на живота, а някъде пред тях беше краят му. Черпеха от него като от река с много притоци. Опитваха се да обходят всеки един от тях. Пътуваха до Турция, Гърция, Македония и Сърбия. На връщане носеха със себе си истории, с които да поучат старите, но ги подаряваха първо на младите. Нямаше голямо значение кой къде е роден и от къде идва. Разказаните мигове сякаш покълваха и се превръщаха в част от миналото ни. То придобиваше лице когато в селото дойдеше чужд човек. Тогава всички се надпреварваха да го посрещнат и да му окажат гостоприемство. Този всевластен стремеж да откриват и да превърнат откривателството в споделеност, близост и разбиране, нарекох общуване.
Стори ми се, че се подведох и бях запленен от книгите, а не от кипящия живот наоколо. Но тази илюзия се разсея, когато се появи страха от нея.
После дойде моментът да замина и дори нямаше нужда да го кажа на някого. Не беше от страх да не би да ми е трудно и мъчно, а по-скоро от прекалена решителност. Усетих как вятърът леко ме отведе в двора на къщата и се простих с дърветата. Прегърнах някои и после се загледах в падналата шума под тях. Имаше червени и жълти листа, които пъстрееха по зелената трева, и имаше борови иглички, които едва се различаваха. Всички те бяха многоцветни като хората край мен.


Ден втори

Пътят беше дълъг и неравен, но човек можеше да ходи по него както си поиска. Всяка криволица неочаквано напомняше буква.
Когато накрая се научих да пиша, попаднах в едно читалище. Показвах на по-малките как да пишат и четат, но както те, така и аз най-много обичах да си разказваме истории.
До читалището имаше малък параклис и когато една сутрин едно турче ме помоли да поставя китка с полски цветя на иконата на Богородица до вратата разбрах, че е вече време да тръгвам.
Мислех си как моята книга е по-малка и по-проста от тази, която Жан-Жак Русо нарича своя изповед и обещава да отнесе на ръце до Божия престол. Не писаното, а живото слово ме влечеше. Събирах притчи и пътуването ми се проточи. Стигнах чак до Харц, носейки със себе си само книгата на Хайнрих Хайне „Пътуване по Харц”, колкото да не изгубя времето от поглед и да си сверявам часовника.
С лекота сменях учителите си всеки ден ги поглеждах с нови очи, но те оживяваха само когато срещаха живия свят.
Стигнах до Берлин и това място ми се стори, че е събрало Изтока и Запада в едно, без да бъде кръстопът.
Знаех няколко езика, но не и немски. Заживях с още няколко чужденци в една стара изоставена сграда. Денем дълго обикалях по града и се заглеждах в сраженията на хората в него. Всеки беше понесъл съдбата си в ръце и не успяваше или не съумяваше да изрече нито дума за нея. По-късно разбрах, че тази небрежност е естествена.
Говорех все повече и търсех начин да изразя всяка своя мисъл. Споделях опита си и изминатия път. Думите ми напираха и понякога се опитваха да ме задушат. Тогава се стараех да замълчавам, но също така и дълго да не заспивам.
Имаше толкова много чужденци, че това название вече беше започнало да изгубва значението си, защото се опитвахме да не бъдем различни. В един по-празничен ден мечтаехме да тръгнем из училищата и да разказваме на децата там за своите родни места и за пътя, по който бяхме вървели и по който бяхме пристигнали. Представяхме си дори как излизаме и се разхождаме всички заедно из града, или отиваме на излет в неговите околности и вървим докато гласовете ни се уморят и се скрият в лъчите на залязващото слънце. Тогава щяхме да имаме достатъчно време да осъществим това свое желание - да общуваме с всеки и сърцата ни да следват една безкрайна броеница от места, през които бяхме минали или които нашето въображение беше сътворило.

Волност

Градът ще се опита да бъде сдържан пред такава рокля, но ще я приветства с възхищение. Несигурността идва от самата нея, защото тя се колебае между това да бъде рокля и да бъде море.
Моделът е от пролетно-лятната колекция на Veronique Branquinho за 2008 г.. В работите й отново има строга изисканост, която обаче внезапно се разсейва от свободата на тяхната линия.
Много от роклите и полите падат небрежно по тялото и стигат до земята. Палитрата им е вечерно синьо, тюркоазено зелено или слънчогледово жълто. Цветовете са оставени да говорят сами и да преливат в различни оттенъци при всяко движение.
Свободните форми в колекцията са повей от хипи-вълната през 60-те, но по пътя си са взели и отблясък от 70-те. Хаотичните, вдъхновени, младежки търсения от тези години са овладени и пренесени в настоящето. За Veronique Branquinho се оказва най-голямо предизвикателство да събере съвременната сериозност и младежкото очарование. Правилните линии на платовете понякога своенравно се пречупват, проявяват волност и стават изплетени на ръка.

Февруари '08

Толкова много неща се случиха през изминалия февруари, че ми се иска да разкажа някои от тях.

15 Февруари
Вървях по улицата. Край няколко врати видях оставени цветя. Имаше един много красив бял букет. Явно някой е чакал дълго за среща и не е дочакал.

21 Февруари
Срещнах някого.
- Липсваш ми...
- Добре...

22 Февруари
Може би ще има пътешествие с китари. Може би е неразумно...
Мостът до НДК. Походка и жилетка на Ани.
Неочаквано обаждане късно вечерта.
- Идваш ли утре?
- Идвам.

23 Февруари
Размениха ме с друг човек. Беше забавно и различно. Припомням си да говоря, но - накратко - залезът отново ми открадна думите и ме остави без тях. Стоманено-котешки очи. Застанали сме като на струна. Има такава сила и увереност в човека до мен...

26 Февруари
Ще пропусна работата и ще се разходим до Витоша със Стефи... Дълга и вълнуваща вечер (дали беше тогава?). Още по дълга разходка: "Студентски град" - "Надежда". Какво е честно и нечестно?

27-29 Февруари
Улици, мартеници, писма... Приятелствата стават по-силни. Какво е честно и нечестно? - Отново този въпрос. Трябва да тичам повече и да пиша по-малко...

вторник, 4 март 2008 г.

Вече


Две седмици в мислите ми прохожда и пролита това, което ще споделя тук. То ще бъде дневник, преживяване, свободен израз и лична позиция. И главно - ще бъде поздрав.